— Този месец стават точно толкова — добави тя и беше ясно, че едва сега го е осъзнала.
— Преди шестнадесет години Пат Галоуей е изчезнал. Обзалагам се, че ако се замислиш, ще си спомниш много подробности за онези седмици.
— Чудех се как ще си платя наема, както през повечето време. Трябваше да помоля Карл да работя допълнително в „Хижата“. Много повече се тревожех за себе си, отколкото за другите хора.
Но тя се наведе напред и затвори очи замислено.
— Не знам. Джейкъб замина почти по същото време. Помня го, защото дойде да се сбогува с Пат и му каза, че щял да го откара в Анкъридж, ако знаел, че ще пътува. Щял да кара дотам Макс и още двама души. Мисля, че единият беше Хари. Трябваше да отиде в Анкъридж, за да търси нов доставчик или нещо подобно. А може би това е било друга година. Не съм сигурна, но мисля, че беше тогава.
— Добре. — Нейт си водеше записки в бележника. — Някой друг?
— Онази зима имаше много сняг. Беше дълга и тежка. Затова исках Пат да си намери работа. Градът беше мъртвило — туристите не можеха да стигнат дотук. „Хижата“ беше почти празна и Карл ми даде допълнителна работа, само за да ми помогне. Беше мил човек, грижеше се за мен. Някои ходеха на лов, други се бяха сгушили по домовете си и чакаха пролетта. Макс се опитваше да закрепи вестника си и търсеше реклами и дописници. Тогава никой не го приемаше на сериозно.
— Беше ли в града през целия месец?
— Не знам. Питай Кари. Тя го преследваше като хрътка заек. Защо те интересува?
— Защото отговарям за този участък, за този град, за теб.
— Ти дори не познаваше Пат. Може би хората наистина са прави. Искаш да вдигнеш голям шум, преди да се върнеш обратно там, откъдето дойде.
— Сега съм оттук.
Той отиде на няколко повиквания, включващи още един пожар в комина на жилище и оплакване, че братята Маки запречват пътя с обърнатия си джип.
— Не сме го направили нарочно. — Джим Маки стоеше насред гъсто падащия сняг, чешеше си брадата и се мръщеше към джипа, който лежеше настрани като задрямал старец. — Купихме го евтино и го теглехме към къщи. Ще поправим мотора, ще го боядисаме и ще го препродадем.
— Или пък да го задържим — намеси се брат му, — за да го направим на снегорин и да конкурираме Бинг.
Нейт стоеше на ужасния студ и проучваше положението.
— Нямате стандартна екипировка за теглене. Просто сте решили да теглите тази барака тридесет километра с две ръждясали вериги, закрепени за камиона ви с тел.
— Всичко беше наред — намръщи се Бил, — докато не се ударихме в бабуната и той се изтърколи на земята като куче, което се преструва на умряло.
В сгъстяващия се здрач отекна вой на вълк — злокобен и първичен. Това напомни на Нейт, че стои на заснежен провинциален път насред Аляска заедно с двама идиоти.
— Блокирате движението и пречите на градския снегорин да почисти пътя за хората, които имат достатъчно разум, за да карат отговорно. Ако това беше станало на десет километра по-назад, щяхте да вдигнете пожарната, за да ви спасява. Бинг ще обърне колата и ще я изтегли до къщата ви. Ще си платите стандартната такса…
— Негодник!
— И глоба за теглене на превозно средство без задължителното оборудване и сигнализация.
Бил изглеждаше толкова обиден, че Нейт не би се изненадал, ако се разплаче.
— Как, по дяволите, ще изкараме нещо от тази кола, ако непрекъснато ни глобяваш и ни накараш да платим на онзи кръвопиец Бинг за изтеглянето?
— И на мен ми е трудно да си го представя.
— По дяволите! — Джим ритна задната гума на джипа. — Идеята ни се стори добра. — После се усмихна. — Ще го направим като нов. Може би ще поискаш да го купиш за полицейския участък. Лесно можете да го превърнете в снегорин. Ще има полза от него.
— Говорете с кмета. А сега да го махнем от пътя.
Наложи се Бинг, помощникът му Парко, двамата Маки и Нейт да се хванат здраво на работа, за да успеят. Когато свършиха и Бинг изтегли джипа от пътя, Нейт се опита да изтърси ледените шушулки от гърба си.
— Колко платихте за него?
— Две хиляди. — Очите на Бил блестяха. — В брой.
— Пресметна приблизително колко ще им струва, за да го поправят, и колко ще ги одере Бинг за изтеглянето.
— Този път няма да ви глобя, но следващия път, когато решите да бъдете предприемчиви, си намерете теглич.
— Готово, шефе. — Двамата Маки го тупнаха по гърба и едва не го проснаха по лице в снега. — Ченгетата са досадни, но ти си друго нещо.
— Благодаря.
Върна се до града и отби до бордюра, когато видя Дейвид да помага на Роуз да слезе от колата им пред клиниката.