— Казахте „по-малко“. Какво означава „по-малко“?
— Ще се боря за десет години. И съм доста добра в тези битки.
Десет години. Щеше доста да е надхвърлил шейсетте. Съсипан, никога нямаше да се съвземе напълно след това.
— Аз съм във вашите ръце — каза той. Стана, благодари й любезно и излезе.
Жегата обгръщаше бетонните стени и тротоари на големия град; сипейки жупел от небето, тя като че ли се връщаше пак там и се простираше над земята като задушаващ капак.
— Не й отне много време — каза Ричард, когато се срещнаха на вратата.
— Не. Беше лаконична и не чак толкова мила.
— Не ти хареса, нали?
— Много ми хареса. Достатъчно ме уважаваше, за да не разкрасява фактите, с които е толкова добре запозната, колкото и аз.
Едно от многобройните добри качества на Ричард бе умението да се съобразява с настроенията на другите. Точно сега беше време да мълчи и двамата продължиха надолу по дългата улица, потънали в мълчание. На по-малко от две преки разстояние пред тях се издигаше сградата, в която се помещаваха офисите на „Ортън и Прат“, там Джим — не, Доналд — бе заемал стая с изглед на юг, към авенюто. Вчера ли е било това или преди век, зависеше от настроението на човек в даден момент.
„Боже мой! Бих ли могъл аз или хората в офиса, или който и да било познат да повярва, че е възможно да извърша престъпление? Аз, чийто баща е загинал за тази страна? Аз, углавният престъпник, който ще влезе в затвора и засега никой не би могъл да предвиди за колко време?“
Да, сигурно бе възможно делото да не влиза в съда, пред съдебните заседатели, всеки втори, от които навярно щеше да е родител с малки деца. Както бяха говорили, Етел Райс щеше да се бори за споразумение с обвинението. В този случай всичко щеше да зависи от душевното състояние на прокурора. Двайсет години или десет… Изолиран от света, от живота, от Лора и Кейт. И от младия мъж, който сега вървеше до него, младия мъж, който се бе превърнал в негов син.
— Нека да завием тук — каза той.
Да, да завият, преди да стигнат до сградата, от която в момента можеше да излиза или да влиза Огъстъс Прат или някой друг. В продължение на двайсет години се беше крил от страх, а сега тук, където бе започнало всичко, се криеше от срам!
— Трябва да обядваме, не мислиш ли, Джим?
„Да завием още веднъж и да минем покрай малкия парк…“, където някога един мъж бе поспрял за няколко минути, за да си почине на сянка, и без да знае, бе срещнал съдбата си. Сега, изпълнен с ярост и омраза, той извърна поглед.
— Само ако си гладен. На мен не ми се яде. А и трябва да хванем самолета за вкъщи.
— Проверих кога излита, докато беше при мисис Райс. Имаме повече време, отколкото ни е необходимо, а и Гил иска да се срещнем.
— Не желая да ме видят в някое луксозно заведение, където той ще ни заведе.
— Няма. Той е помислил за това. Каза да ти предам, че е избрал тихо ресторантче в центъра. Ще трябва да вземем такси.
— Съжалявам. Трябваше да предположа, че Гил ще се съобрази с чувствата ми. Той много се старае да бъде полезен. Станал съм раздразнителен, Рик.
— Не си раздразнителен, просто си объркан.
— Не го отричам.
В „тихото ресторантче“ Джим остави младите мъже да приказват. Поръча си сандвич и кафе, но почти не ги докосна.
На стената висеше любителска картина, изобразяваща средиземноморско селище в синьо и бяло, може би Амалфи, доколкото си спомняше. Никое друго място не можеше да е по-различно от планините над фермата и все пак картината му подейства по същия начин. Тази красота! Красотата на природата!
Хора влизаха и излизаха. Двама старци, вероятно пенсионери и малко глухи, водеха ентусиазиран разговор на висок глас. Млада жена уговаряше малкото си момиченце да изяде зеленчуците си. Пред очите му се разиграваше драма, неговата последна драма, а завесата щеше да падне всеки момент.
След малко осъзна, че Ричард и Гил говорят за ежегодния шампионат по бейзбол. Съобразявайки се с настроението му, те не му задаваха въпроси, нито обсъждаха случилото се през деня. Гил, несъмнено, щеше да се свърже с Етел Райс още преди да изтече следобедът. После на Джим му хрумна, че дори не му е благодарил. Но му беше трудно да говори; по-леко щеше да е да изрази благодарността си на хартия, затова щеше да го направи още същата вечер.
Когато Ричард се извини и отиде да се обади по телефона у дома, за да съобщи часа на излитането на самолета, Гил спомена накратко онова, за което всички мислеха:
— Искам да знаеш нещо: Лора винаги ще може да разчита на мен. Давам ти думата си.
— Знам — отвърна Джим и погледна към Амалфи, за да прикрие сълзите в очите си.