„Бедата, която ме отдалечи от Гил, ме сближи още повече с Ричард. (Когато разсъждавам сериозно, го наричам Ричард. Иначе той е Рик.) Трудно ми е да повярвам, че е знаел за татко и за мен през последните десет години. Сигурно ужасно се е притеснявал, че истината рано или късно ще излезе наяве. И след като това стана, той е съвсем различен човек. По-безгрижен е, по-спокоен.
Когато казах това на татко, той се съгласи. Но ме посъветва:
«Не се втурвай в нова любовна връзка веднага. Първо поживей на свобода. Върни се в университета освободена. Имаш нужда от това след всичко, което преживя. Във всеки случай ти искаш точно това.»
Това е самата истина.“
Глава 32
Беше последната им сутрин в хотела.
— Ще се върна към обед — каза Джим на дъщеря си. — После ще обядваме набързо и ще хванем самолета за вкъщи. Ще бъде приятно да се приберем у дома.
Онова, което наистина му беше липсвало през изминалите години, бяха колекциите от стари книги, из които можеше да се рови с часове, бяха книжарниците, от които можеше да излезе с толкова съкровища в ръце, колкото би могъл да носи. В книжарницата щеше да бъде първата му спирка. А другата в магазинчето, на чиято витрина бе изложена една смарагдовозелена кожена чанта. Кейт я бе харесала толкова много по-предишния ден. Според нея чантата била „абсурдно скъпа“, да не говорим, че цветът й трудно се съчетавал с друг. Той се засмя леко, като си представи как тя ще отвори пакета и ще ахне. Бузите й ще станат по-ярки, почти като косата й. И после тя щеше да носи тази чанта на всичките им пътешествия, защото „сега, Кейт Фулър каза си той, ще пътуваме навсякъде, където искаш да отидеш.“
„Ще се появи една жена, която ще промени живота ти“ — беше му казал някога преди много време Огъстъс Прат и точно така се бе случило.
Джим никак не се изненада, като видя как няколко сълзи проблеснаха под клепачите му, когато заведе Кейт и Лора при него на гости. Това посещение нямаше да се състои никога, ако не беше случилото се напоследък; без него той така и щеше да си води спокойния живот в Джорджия. Всички във фирмата на Прат бяха следили съдебната одисея на Джим и срещата им сега се оказа по-емоционална, отколкото той би могъл да очаква. Всъщност цялата седмица беше изпълнена с повече емоции, отколкото би искал да изпита отново.
Сигурно можеха да простят явната гордост, изписана на лицето му, както бе застанал пред тях с двете си прекрасни жени. Кейт и Лора изглеждаха като новородени след съдебното решение, бяха се възстановили и бяха в най-добрата си форма.
— Спомням си, когато за първи път се срещнахме с този човек — каза Прат. — Иска ми се да имахме няколко дни, толкова ще ни трябват, за да разкажа на двете ви за него. Беше невероятен.
Кейт кимна.
— Той все още е такъв, мистър Прат.
— Но ние можем пак да дойдем, мамо! Сега, след като татко може пак да пътува, трябва да дойдем!
— Да подкрепи я Прат, трябва!
Е, ще го направим мислеше си Джим, докато минаваше покрай кантората на път за книжарницата. Но нямаше никакво желание да се върне към онзи предишен живот с всичките му предизвикателства и постижения. Прекалено много неща се бяха променили, а заедно с тях и той самият.
„Човек може да си помисли — каза си той малко по-късно, докато вървеше с пакетите под мишница, че днес нарочно се връщам към миналото си. Ето го малкия парк, където се срещнахме, на две преки по-надолу ядохме пици и два пудела се опитаха да ни подушат. По-нататък на изток се намира ергенският ми апартамент, а няколко крачки по на север е другият, в който живеехме заедно… О, Джим, я забрави това! Погледни в противоположната посока!“
„Гледайте да не изпуснете самолета — беше ги предупредил Рик. — Подготвят ви тържествено посрещане. Доктор Скофийлд май е поканил поне сто души и всички ще носят храна. Мама контролира приготовленията, за да е сигурно, че ще има от всичките ви любими специалитети. Затова си тръгна от Ню Йорк с мен ден преди вас. Нали я знаете каква е.“
Да, той много добре я знаеше каква е. И продължи напред, като ускори крачка.
Изведнъж, докато пресичаше улицата, му се стори, че някакъв мъж на отсрещния тротоар го позна.
— От сто години не сме се виждали — каза приятелят на Синди.
Той беше, не бе възможно да се е припознал, беше си все същият и след двайсет години вълнистата рошава коса падаше по опърпаните му рамене, интелигентното му и язвително лице изглеждаше кисело.
— Да, много време мина — съгласи се Джим, чудейки се дали знае какво се е случило с него.
— И на теб ти се стовариха някои малки беди. Лош късмет.
Малки ли? И защо беше тази иронична усмивка?