— Да, лош късмет. А при теб как вървят нещата?
— Справям се.
— Работиш ли?
Не знаеше защо го попита за това, щеше му се да си тръгне, но онзи стоеше неподвижно, преграждайки пътя му по пълния с хора тротоар.
— От време на време. В зависимост от настроението.
Думите и тонът бяха така несъвместими с външността му, че Джим по някаква причина се трогна и го съжали.
— Имаш ли нужда от пари? — попита той.
— Не особено. Парите, разбира се, никога не стигат. Нали така?
Когато Джим извади натъпкания си с пари портфейл, за да плати хотелската сметка, онзи показа своя издут от пачки, и се засмя.
— Благодаря, но всъщност нямам нужда. Тя се грижи добре за мен.
— Грижи ли се? Кой?
— Ами, Лилиан. Тя се грижи за всички. Помоли я, ще ти даде. Винаги го е правила.
— Не разбирам.
— Че какво има за разбиране?
— Защо тя се грижи за теб или „за всички“?
Онзи отново се засмя. На Джим му беше неприятно, че не може да си спомни името му. После се сети, че никога не го е знаел.
— Ъхъ, за всички. Богаташите си изпразват джобовете за нея, а тя се грижи за типове като мен, паричките капят и всички са щастливи, аз поне съм щастлив. Ти би трябвало да го знаеш. Познаваше я достатъчно дълго.
Явно не я беше познавал „достатъчно дълго“, за да знае всичко това. Стоеше там, объркан и притеснен, а в главата му се въртяха откъслечни спомени.
— Нали точно ти при една случайна среща много по-късно ми каза, че Синди е сестра на Лилиан?
— Точно така.
— А какво не си ми казал?
— Какво да ти отговоря, казах ти всичко, което исках да ти кажа.
— А ти… не си ли… не ми ли каза, че с Лилиан сте израснали на една улица? Май бяхте някакви далечни братовчеди…
— Щом съм го казал. Ако се върнем достатъчно назад, няма ли да се окаже, че всички сме братовчеди. Нали сме потомци на Адам и Ева.
Насмешливата усмивка отново се плъзна по лицето му. Изведнъж то се стори невероятно познато на Джим, макар че преди не му беше обръщан чак толкова внимание. Но сега над мърлявата брада видя чифт бляскави умни очи, светлосини и насмешливо опулени.
Изведнъж, сякаш прободен от острието на нож, той прозря шокиращата истина.
— Боже мой! Ти си й брат! Крила е истината за теб, както и за Синди!
— Е, щом казваш, брат съм й. Предполагам, че така трябва да е.
— Но защо? Защо? Имам чувството, че съм изправен пред някаква загадка, една мистерия… която…
— Една енигма. Не се вълнувай, човече. Такава е човешката природа, там е работата.
— Но тази потайност… Тя е направо безсмислена.
— Може би, за теб.
Лицето! Нямаше грешка. Беше нейното лице с брада!
Това бе нейното изражение и нейното задоволство от объркването му.
Двамата стояха така, единият шокиран, а другият просто развеселен, без всякакви задни мисли.
— Май се развълнува здравата, човече, е, няма да продължавам да те карам да гадаеш. Да, аз съм неин брат. Не забравяй, светът е шарен. Затова ти пожелавам всичко хубаво и повече късмет от последния път. Е, аз ще тръгвам. Гледай да удържиш на думата си.
Джим го наблюдаваше, докато сви зад ъгъла и изчезна от погледа му. Нейният брат. Но защо? Било е толкова лесно да открие това по-рано. Защо не стана така? Могъл е да бъде по-настоятелен. Но той се бе опитвал да разбере какво крие само от време на време, а в тези редки случаи тя се бе съпротивлявала усилено. Пък и в края на краищата, след като всичко се бе разпаднало, вече нямаше причина да се занимава с този проблем, едва ли щеше да има някаква полза. Ако човек изгради живота си около една лъжа и някой успее да прозре зад нея въпреки волята му, не остава нищо, освен ужасна кървяща рана.
По пътя обратно към хотела душата на Джим беше изпълнена с тревожна тъга. Какви ли ужаси крие къщата на нейното детство? Какво отвратително зло или каква трагедия?
Само един бог знае колко сили и кураж са й трябвали, за да се издигне над средата си, да се научи на очарователни маниери, как да яде онзи портокал с изящните си пръсти, как да разговаря така изискано, да се облича така елегантно, да изучава и да обича изкуството!
Кой й беше причинил такова зло? А може би се дължеше просто на безразборно струпване на гените… „Никога няма да разбереш“ — каза си той.
Все пак тя беше постигнала всичко, което е могла да желае, включително и известно име. Дори скандалът около онази картина беше уреден на приятелски начала, след като със Сторм я бяха подарили на един музей. Всичко беше мистерия.
Джим стигна до извода, че най-голямата житейска мъдрост може би означава да очакваш невероятното. Защото никой, който види Лилиан, не би могъл изобщо да си представи какво се крие в нея. Нито пък някой би очаквал, че Мария ще напише такова писмо; трябваше да й изпрати най-горещите си благодарности и една хубава снимка на Лора. А и никой мъж не би очаквал да седи във влака до една съвсем безинтересна жена, която да се окаже любовта на живота му.