„Не съди другите“ каза си той и отиде във фоайето. Там го чакаше дъщеря му негова и на Лилиан.
По-късно същия ден Рик ги посрещна на летището и ги закара у дома. На алеята пред къщата имаше толкова много коли, че трябваше да паркират далеч надолу по шосето и да изминат пеша останалата част от пътя. Зад оградата от недялани клони две крави и три коня пасяха младата трева. Откъм дърветата се разнасяше оглушително чуруликане. Веднага зад завоя се появи къщата, ниска и бяла, потънала в море от зеленина.
— За какво мислиш, татко? — попита Лора.
— Че вече усещам миризмата на барбекюто и умирам от глад.
Тя стоеше до него и на лицето й беше изписана такава радост!
— А ти? — попита той.
— Странно. Като гледам къщата от тук, мога да си представя, че е жива. Прозорците са очите, входната врата се усмихва, а двете крила са като радушно разтворени ръце, подканващи ме да вляза.