Е, значи този катаклизъм щеше да има трайни последици. Един разгневен мъж можеше да вземе дрехите си, но нямаше да премести любимите си мебели, ако не беше сигурен, че няма да се върне повече.
Мария поразмисли малко, явно за да се увери, че заключенията й са правилни, и продължи:
— Знаете ли, мистър Улф, струва ми се, тя има друг мъж, не момче… този път това голям мъж. Да, да, има. Тя ме помолила да отиде с нея във Франция, защото Кукличка обича мен. Красива къща във Франция, красива снимка. Аз! Че аз сега дошла в Ню Йорк. Аз казва не. Казва: Съжалява, мисис Бъзли, не.
С разтуптяно до пръсване сърце, Доналд направи огромно усилие да говори спокойно:
— Каза ли ти кога?
— Скоро. След два месеца. Той първо има работа тук, след това те заминава.
Наистина имаше работа тук, този Артър Сторм — развода и четиримата недорасли синове, които заменяше срещу Лилиан Бъзли, бивша Лилиан Улф, бивша… И Доналд така яростно стовари юмрука си върху масата до себе си, че Мария подскочи.
— Мистър Улф, не се притеснявайте! Ще остане с Кукличка, докато заминат. Може и не замине. Може тя просто говори. Мисис Бъзли, тя обича говори.
Доналд знаеше, че не може да вярва на това „просто говори“. Първо, той познаваше Лилиан, нейната предприемчивост, нетърпението й, знаеше как тя постига нещата. Второ, имаше необходимите агенти. Главният беше Ед Уилс, който чрез Джун направи много полезни усилия, за да разбере какво става в посока Артър Сторм. Разбира се, Мария беше другият му агент; чрез нея Доналд следеше развитието на френската връзка.
Една след друга изминаха две напрегнати седмици и стана ясно, че Лилиан дори не се опитва да скрие плановете си от Доналд. Тя, естествено, не бе разчитала Мария да си държи устата затворена по време на тези летни следобеди в парка. Не, тя просто беше съвсем наясно, че Доналд няма никаква реална възможност да й попречи да заведе детето си където си поиска.
Той се упрекваше, че не е бил достатъчно предвидлив. Вярно беше, че в деня, когато подписа онези документи, беше виждал бебето само два пъти. Чувствата му, които днес трудно можеше да опише, тогава представляваха някаква смесица от тъга, гняв към Лилиан, объркване, странно усещане за изолираност, наред с някакво чувство за морален дълг — всичко това и нито частица истинска любов, все още.
Да, това беше вярно. Но то не можеше да го оправдае — беше постъпил толкова глупаво, той, адвокатът със значителна репутация. Защото, както би трябвало да се очаква, любовта дойде, когато на четиримесечна възраст неговата Бетина му се усмихна. И какво друго, освен любов можеше да й даде той в замяна, ако не смятаме значителните суми, внесени в банката на нейно име? Можеше ли да й осигури дом или някакъв друг живот, различен от онзи, който Лилиан й предлагаше?
Нямаше значение какво е направило или не е направило Лилиан такава, каквато беше. Той отново и отново си повтаряше, че това дете има право да се формира и да се превърне в човек, добър и завършен.
Понякога, когато сядаше да работи, Доналд се улавяше, че се обръща към Лилиан, сякаш седи пред него: „Ти не си годна да бъдеш майка! Ти унищожаваш всичко, до което се докоснеш“. Не, това не беше съвсем вярно. Тя бе добра към Синди. Може би двете бяха като доктор Джекил и мистър Хайд. Но Доналд не беше психолог. Не можеше да го проумее. Пък и това вече нямаше значение.
Един ден се сети какво му беше казала Мария за заминаването на Бъзли — че преди да тръгне, бил целунал Бетина. И изведнъж Доналд изпита съжаление към Бъзли, този щедър и глупав старец. При цялата си нюйоркско-холивудска изтънченост и хитрост той бе заблуден и измамен. Криеше ли се някаква поука тук? Отговори си с горчива ирония: „Да. Бъди щастлив“.
През последните две години или дори повече, откакто името на Лилиан бе започнало да се появява тук-там в светските колонки, той неизменно ги четеше. Така попадна на едно кратко съобщение за това, че Артър Сторм възнамерява да се пресели във Франция. „За да може — пишеше в него — да се погрижи за бизнес интересите си там“. Вече бяха изминали шест седмици, откакто Мария му разкри истината, шест седмици, през които Доналд би трябвало да предприеме нещо. Но какво? Попита приятелите си, попита Огъстъс Прат, но те не му предложиха нито един полезен съвет по простата причина, че нямаше какво да го посъветват.
Отчаяние — това е страшна дума, мислеше си той. Дните му минаваха — колко ли още му оставаха? — белязани от видението на един самолет, който отнася Бетина-Кукличка далече отвъд Атлантическия океан. „При кого, при какво?“ — повтаряше си той, изгубил сън и апетит.