После се извърна от огледалото и първото, което видя, бе снимката на детенцето му, сложена в рамка. Бетина седеше в количката си с полуизядена бисквитка в ръка, усмихната до ушите. Цялата му непоколебима решителност изведнъж се върна.
Направи го! Направи го!
В неделя в парка Мария му докладва, че „мъж се върне от Франция. Тя вижда с него всеки ден. Идва всеки ден, мистър Улф. Едър мъж. Хубавец. Мисис Бъзли много щастлива с него“.
Нямаше и съмнение, че е щастлива, независимо колко дълго можеше да трае това щастие. Пред очите на Доналд се занизаха сцени като на филмова лента: леглата на онова парти… струваше му се толкова отдавна… О, тя е била точно там, нямаше никакво съмнение. Онези хора във Флоренция, Лилиан, просната на дивана в онази ужасна сутрин изпомачкана и полусъблечена; всички тези и много други картини идваха от миналото и пробягваха пред очите му.
— Тати. Да ходим. Кукличка иска да ходи.
Тя не ходеше, а подскачаше и той трябваше да я държи здраво, за да не се изплъзне. Тези „ужасни семейни двойки“ — пишеше в една от книгите на Доналд.
Едно от първите неща, които трябваше да направи, бе да смени името й, защото Кукличка или Бетина направо дразнеха слуха му. Тези имена не й подхождаха, макар че той не можеше да измисли друга причина, освен че олицетворяват света, от който се канеше да я отведе.
От дъното на паметта си Доналд изрови спомена за това, че някога бе попадал на списание, рекламиращо книги за смяна на самоличността. Неговата задача номер едно сега беше да издири това списание. Направи го, като попита за него в няколко квартала, където смяташе, че е най-вероятно да го намери. След това си поръча книга, от която научи нещо, което би могъл да му подскаже и здравият разум: имаше нужда от свидетелство за раждане. С него щеше да се превърне в друг човек. От такова свидетелство имаше нужда и всяко дете, което започва училище.
Знаеше, че този номер невинаги минава. Вероятно минаваше рядко, а със сигурност би трябвало да минава много, много рядко, иначе какъв би бил светът? И все пак не беше ли това простимо понякога, при извънредни обстоятелства?
На първо място имаше нужда от пари, пари, които не оставят следа. Той започна да изтегля парите си от различните банкови сметки, като от време на време нехайно обясняваше, че ще заминава за Индонезия. Не притежаваше никакви ценни вещи, освен сребърния сервиз, който Лилиан му бе оставила, тъй като Бъзли вече имал два такива. За голяма своя изненада взе за него десет хиляди долара в брой. Лилиан наистина беше въртяла бедничкия Бъзли на малкото си пръстче! За много хубавичка сума продаде и годежния пръстен, който тя не искаше, защото бедничкият глупав Бъзли й беше подарил по-хубав. „Бедничкият глупав Доналд също“ — помисли си той, като се сети за онзи следобед в Лондон, когато бе изпаднал в паника да не я загуби.
Купи си портмоне препаска и го носеше всеки ден. Само това го караше да се чувства като преследван, който се прокрадва със своята тайна по добре познатите коридори на великолепните офиси в сърцето на Манхатън, където го знаеха като Доналд Улф, високо уважаван гражданин. Понякога го обземаше ужасяващото усещане, че халюцинира. Трябваше да се отърси незабавно от него и да се изправи пред реалността; много скоро щеше да стане един неизвестен, временно безработен човек, живеещ на място, което все още беше неизвестно.
Как щеше да се казва, питаше се. Къде би трябвало да е роден? Трябваше да е живял в някой град, достатъчно голям, че човек да може да се загуби в тълпата. Това място трябваше и да се намира достатъчно наблизо, за да прекара няколко дни там и да го опознае, в случай че не дай си боже, се наложеше да отговаря на по-сериозни въпроси, от рода на: „Къде си ходил на училище, а на църква, а къде се намират кварталните кина?“.
Спря се на Филаделфия. В този случай трябваше да е роден в някое съседно градче, в чието гробище много лесно щеше да намери името на някой на неговата възраст, починал в ранното си детство и вече забравен. Снабден с тази информация, можеше да отиде в отдела за гражданско състояние и да поиска да му издадат дубликат на акта за раждане, който „някак си е загубил“. Ето защо в три поредни съботи Доналд наемаше кола, обиколи пет гробища в различни градчета и най-накрая се спря на име: Лора Фулър, „многообичаната дъщеря на Джеймс и Лора“.
Няколко минути стоя там, вперил поглед в избуялата трева на гроба. Починала на две години! Бедничкото дете! Какъв ли би бил животът й, ако бе останала жива?