Но нейното име може би щеше да даде по-добър живот на онова малко момиченце в Ню Йорк. А бащиното й име бе бащино и на Доналд, това навярно бе предзнаменование за щастие. („Че от кога вярвам в предзнаменования?“) Въпреки всичко това бе едно хубаво, обикновено име, което не привличаше внимание, а „Лора“ щеше да е добро име за малката дъщеричка на „Джим Фулър“.
При цялото това душевно и физическо напрежение, докато вместваше проекта в препълнения си график, на Доналд успя да му хрумне една забавна мисъл: с контактите му, с опита и начина му на живот Хауърд Бъзли най-вероятно притежаваше цялата вещина в тази област, която на него му липсваше.
— Те скоро бъдат готови. — Гласът на Мария прозвуча плачливо. — Мисис Бъзли каже, че те скоро заминава. Неин мъж взема нея и Кукличка. Във Франция те има добра бавачка за Кукличка, така че не бива вие притеснява, мистър Улф. Но на мен тъжно… — Тя заплака: — … много тъжно, мистър Улф.
— Кога, Мария? Кога?
— Може би другия месец, аз мисли.
— Но ти ще останеш дотогава, нали, Мария?
— Да, да, аз остава. На мен мъчно за Кукличка. Тя като мое дете, така е.
Следващия месец. Веднага трябваше да си купи една малка тетрадка и да си запише най-важните неща, за които не можеше да разчита само на паметта си: подробности за облеклото, за тоалета, за следобедния сън и други неща, които смяташе, че вече знае, но може би всъщност не знаеше.
И най-важното, трябваше да купи кола. Ето защо се обяви за болен за няколко дни, качи се на влака за Филаделфия и като пристигна на последната гара, помоли един шофьор на такси да го закара до някой гараж за коли на старо. Мигновено съжали за това. Ами ако го обявяха за национално издирване и този шофьор на такси си спомнеше за него? После се ядоса на себе си. „Смешен си, нервен си като котка на покрив. Престани. Ти си просто един гражданин, който иска да си купи кола.“
Продавачът бе млад и много енергичен.
— Кажете ми какво точно търсите и ще ви го намеря. Имаме всякакви коли.
Доналд бе сигурен, че колата трябва да е незабележима като дънките и маратонките, които носеше, да не бие на очи, да не се запомня, следователно не биваше да е прекалено красива и лъскава, да не е някоя таратайка, нито пък да е червена или бяла.
— Не държа на определен модел — обясни той. — Но да е с нисък километраж и стабилна. Ще я закарам в Западна Канада, тежък терен. — Трябваше да остави и някаква заблуждаваща следа. — Ще ми трябва и голям багажник, наистина голям. Ще пренасям много багаж.
Двамата вървяха един до друг сред редиците от коли.
— Тази ми се вижда добра — каза Доналд и спря да огледа един черен закрит автомобил. — Нека да видим багажника. А какъв е километражът?
Докато си даваше вид, че слуша изброяваните данни и цифри, той бързо съчиняваше една история. Тя трябваше да е толкова забележителна, че този млад човек никога да не се сети да я свърже с изгубеното детенце на Лилиан.
Но това ще се случи, трябва да се случи. Не, не трябва! И е по-добре да овладееш полета на фантазията си, Джим Фулър.
— Съпругата ми току-що почина, нали разбирате, и смятам да закарам повечето вещи на родителите й.
— Моите съболезнования.
— Те живеят в провинцията, на седемдесет мили от летището са, тъй че със самолет не става, с кола ще е по-лесно. Можех да им изпратя вещите, но наистина трябва да отида да ги посетя. Тя беше единственото им дете. Почина внезапно.
— Лоша работа.
Очите на младия човек изразяваха подобаващо съчувствие. В края на краищата, колко лесно беше да лъжеш и да се измъкнеш! Той бе изкарал с успех първата проверка.
Доналд обясни, че ще плати с парите, които е получил от продажбата на мебелите си.
— Продали сте си мебелите? Местите ли се?
— Местя се в по-малък апартамент близо до Спрус Стрийт. Вижте какво, ще ви се обадя след два-три дни, когато сте готов с документите за прехвърляне, регистрационните табели и останалото. Уредих да изключат телефона ми веднага след като платих последната сметка, а на новото място все още нямам телефон.
— Лоши работи, мистър.
— Е, такъв е животът. Много благодаря. Много ми помогнахте.
Вече беше измамник, направо му призляваше от срам. Но целта, която преследваше, стоеше по-високо от самоуважението му и тъй като беше планирал да прекара следващите няколко дни във Филаделфия, нае стая в хотел и въоръжен с тетрадка и писалка, тръгна на обиколка, за да опознае града. След като се снабди с карта на града и няколко брошури за историята и историческите му забележителности, Доналд се обади да докарат колата му, първата, която притежаваше, след като бе продал онази таратайка в Северна Дакота, и потегли обратно за Ню Йорк.