Започна да изпразва апартамента си, като унищожи всеки предмет, който би могъл да разкрие самоличността му, например снимка на Кукличка — на Лора — в Сентрал Парк на фона на жилищни сгради и един албум, съдържаш негова снимка в Юридическия институт — с тога и квадратна шапка. Скъса излишните екземпляри от картата на Съединените щати, запази само един — щеше да го разглежда отново и отново.
— Мисис Бъзли вече има много голям куфар — внезапно му докладва Мария. — Сложила го в хол. Аз мисли, че те заминава много скоро, мистър Улф.
Сърцето на Доналд беше като мотор на кола, усилено изкачваща се нагоре по склона на планината. Имаше още толкова много работа да свърши! В списъка му все още имаше неща, които не бе успял да купи: дрехи за детето и голям куфар за тях. Всеки ден след работа той се качваше на колата и посещаваше малки магазинчета в отдалечени части на града, купувайки само по няколко неща, така че никой от продавачите да не може да се сети за мъж, купил подозрително голямо количество дрешки за малко момиченце. Снабди се с детско дюшече, което щеше да слага на пода нощем, подходяща предпазна седалка за малката, портативен хладилник и най-различни играчки. След като приключи с всичко това, той се помоли Лора да не се разболява и от най-леката болест, защото някой лекар би могъл да заподозре, че нещо не е наред.
Дните се нижеха прекалено бързо. Доналд се чувстваше като преследван, който се страхува да погледне назад и да прецени разстоянието, делящо го от преследвача, или като човек, който се страхува да погледне календара и да разбере колко малко време му остава за онова, което все още му предстоеше да свърши.
Най-накрая останаха само още два дни, настоящият и следващият, неделя, когато щеше да открадне Лора. Това нервно крачене напред-назад се беше превърнало в навик, от който трябваше да се отърве. Непрекъснатото повтаряне на нещата, които му предстоеше да свърши, също бе навик, но придобит напоследък и напълно разбираем. Повтаряше името й непрекъснато, заставаше пред огледалото и разиграваше един диалог: Здравейте, аз съм Джеймс Фулър, а това е дъщеря ми Лора. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Да провери в хладилника храната за утре: сандвич с пилешко, банани, нейните любими диетични бисквити. Да опакова своите два най-големи куфара, та портиерът да предположи, че отново заминава някъде отвъд океана.
Отново огледа полиците в „бърлогата“. Тук бяха неговите съкровища, всяка скъпоценна книга трябваше да бъде запазена завинаги. На най-горната лавица съчиненията на Джеферсън грееха с червената си кожена подвързия като някакво много специално бижу — първата книга, която си беше позволил да купи. На най-долната се виждаха последните му придобивки — книгите за отглеждане на малки деца. Тях трябваше да сложи в куфара. „И Джеферсън ли? — запита се Доналд и сам си отговори: — Да, също. Кажи сбогом на останалото.“
На стената висяха прекрасните гравюри на Париж от осемнайсети век. На стената между два прозореца се виждаше пейзажът, който Лилиан бе купила някога, когато бедите едва започваха. Дали тя щеше да си го получи обратно сега?
След като не можа да измисли какво друго да свърши, той си легна, спа неспокойно и се събуди в топлата и ветровита неделна сутрин. Малко след пладне, след като за трети или четвърти път огледа апартамента, Доналд слезе долу, като носеше кутията с обяда, скрита в хартиена торбичка, и двата си куфара, пълни с негови дрехи.
— Пак ли заминавате, мистър Улф? — попита портиерът, точно както беше очаквал.
— Да, ще се видим след две седмици. Можете ли да ми извикате такси? Отивам до един приятел, а после с него заедно пътуваме до летището.
След като спря таксито пред един жилищен блок близо до гаража, където държеше колата си, той слезе и застана на тротоара с багажа, сякаш чака някого. Когато таксито се изгуби от погледа му, отиде в бръснарницата отсреща, където гъстата му и малко немирна коса претърпя къса подстрижка. В джоба си носеше очилата, с които много скоро щеше да замени контактните лещи. След това взе колата от гаража, отиде до една улица близо до Сентрал Парк и я остави там.
Планът му беше така да завърти разговора, че да предложи да закара Кукличка на разходка с количката до езерото и да даде малко почивка на Мария. Но най-неочаквано тя улесни нещата, защото явно бе силно настинала.
— Всички ли са излезли следобед? — попита той.
— Излезли? Няма ги. Мисис Бъзли и мистър Сторм отишли види негов брат. Връща се късно довечера. Може остане и до утре.