— Е, тогава защо не си отидеш у дома да поспиш, Мария? Полекувай се. В пет часа ще те чакам с Кукличка пред входната врата. Портиерът ще ти се обади да слезеш.
— О, наистина имам нужда да полегна. Вие добър човек, мистър Улф, така е.
Докато тя се отдалечаваше, Доналд си помисли, че ако не се случеше нещо лошо, за последен път го наричаха „мистър Улф“.
Това е мигът, когато скачам от моста. Или ще плувам, или ще потъна.
Прибра сгъваемата количка в колата. Ако я оставеше на тротоара, това можеше да се стори много странно на някой, който би могъл да надникне през околните прозорци. Настани Лора на седалката заедно с едно розово мече и запали мотора. Това бе официалното начало на пътешествието.
— Къде е Мия? — Детето щеше да се разплаче всеки миг. — Къде е Мия?
— Мия отиде да си подремне. Ние двамата с теб ще се повозим.
— Не! Аз искам Мия!
— Мия си почива. Бъди добро момиче — опита се да я уговори Доналд. — Ти си такова добро момиче.
— Не.
Как, за бога, щеше да успее да се справи, ако това продължеше, докато изминат следващите хиляда мили? Нарушавайки всички правила, той пъхна ръка в жабката, отчупи парче шоколад и й го подаде назад през рамо. Веднага настъпи тишина; сега можеше да се съсредоточи върху напускането на града.
Като се насочи на запад към река Хъдзън, той хвърли един последен поглед към онова, което напускаше. Когато спря на червен светофар и се обърна, зад него се виждаше стандартният като за пощенска картичка изглед — Сентрал Парк, заобиколен от небостъргачи. В един от тях се намираха офисите на „Ортън и Прат“, на мистър Прат, който го очакваше да отиде на работа рано сутринта в понеделник, за да обсъдят новия случай, на мистър Прат, комуто дължеше толкова много, на мистър Прат, за чиято доброта мистър Улф се отплащаше сега, като… правеше онова, което трябваше да направи. Щеше ли мистър Прат да го разбере?
Колата се движеше бавно на север покрай реката. Крайната му спирка беше на юг, затова потегляше на север, за да обърка преследвачите си. Зловещото усещане, че го следят, го накара да потръпне. Но това беше абсурдно; Мария сигурно все още спеше, тъй че той имаше два или дори три часа преднина, преди тя да вдигне тревога. На предното стъкло пред себе си видя образа й — лицето й, некрасиво и объркано, след като е разбрала, че той няма да се появи… Трябваше да се вземе в ръце.
След като бе изцапала ръцете и лицето си с шоколад, Лора дремеше. Може би нямаше да му е чак толкова трудно да се справи с това пътуване, щом едно парче шоколад можеше да я успокои така. Като си помисли това, доброто му настроение се възвърна, както и пъргавият ум. Щеше да прекоси реката по моста „Тапън Зий“, да напълни резервоара с гориво и да попита за пътя до Олбани. Разбира се, щяха да го насочат към краткия път, по който бе минавал много пъти; щеше да се престори, че тръгва по него, а след това щеше да продължи на север по ненатоварени селски пътища, където нямаше зорки служители в будки за плащане на пътна такса, които да запомнят мъжа, пътуващ с мъничко момиченце.
Тесни провинциални шосета се виеха през планината Катскил. На едно равно място той спря колата и постла покривката за пикник, поздравявайки се за това, че е бил достатъчно умен да се сети да вземе със себе си такова нещо. Но не беше достатъчно умен да се сети, че ще имат нужда от раздвижване. За щастие, движението на колата беше приспало детето, иначе тя щеше да се чувства нещастна. Не че се беше сетил, че ще има нужда и от тоалетна. Оказа се, че наистина е имала нужда от тоалетна, както установи много скоро, когато свали панталонките й. След това извади една плюшена топка от багажника и я накара хубаво да се пораздвижи в продължение на двайсет минути.
После подреди вечерята, състояща се от сандвич с пилешко, банан и мляко. За него беше удоволствие да я гледа как се храни. Е, поне не капризничеше за храната, помисли си. Беше наистина прелестна, както дъвчеше срещу него със сериозен вид. А беше и умно това малко дяволче, защото бе забелязала къде са сложени шоколадите и сега сочеше колата, много шумно настоявайки за още едно парче.
Върнаха се в колата и съзнавайки отново, че не бива да го прави, той й даде парче шоколад и потегли да търси място за пренощуване. Минаха покрай един курортен хотел и Доналд се изкуши от мисълта за комфорта в него, но вместо това благоразумно избра някакъв мрачен на вид мотел на уединено място.
Това бе нощ, която щеше да запомни. Лора — трябваше да си повтаря това име — беше ужасена от леглото, което й направи на пода, и непрекъснато викаше Мия. Нищо не можеше да я успокои. В полунощ разтревоженият собственик почука доста гневно на вратата, но щом Доналд му обясни, че майката на момиченцето е починала преди няколко седмици, че двамата отиват при бабата и дядото и че са пътували цял ден, лицето му веднага се промени и на него се изписа дълбоко съчувствие.