— Ще повикам жена си — каза той. — Тя ще ви помогне.
Така и стана. Едрата и сърдечна жена навярно напомни на детето за Мария, когато я взе на ръце и й даде млякото в шише с биберон.
Доналд беше объркан.
— Но тя пие от чаша — каза той.
— Двегодишните деца все още обичат шише с биберон от време на време, когато са разстроени — обясни му жената. — А сега, мистър, вземете я на ръце и се разхождайте с нея, докато заспи. Бедничкото агънце, ще се оправи.
„Може би направих ужасна грешка — мислеше си той, лежейки буден до сутринта. — Как ще продължавам по същия начин до мястото, където най-накрая наистина ще спрем. Дали не съм я изплашил прекалено много, дали не съм я наранил, като направих това? Дали не съм събудил някакви подозрения тази вечер?“
Но реши, че в края на краищата не е фигура от национално значение и че всяка година отнемат хиляди деца на хора, получили родителските права. Също така си мислеше за Артър Сторм, за Франция, за Бъзли и за дългата поредица от събития назад във времето до деня, когато се беше запознал с майката на това дете…
На сутринта напуснаха мотела, закусиха в съседния ресторант за бързо хранене и после той се увери, че ги видяха да потеглят за Олбани. След като изминаха около пет мили и повече, Доналд направи голям завой на юг. Сега вече се беше поучил от вчерашните си грешки и бе готов да пътува с чести почивки, както и да спира при необходимост, за да се раздвижат и поиграят, а дори и само за едно возене с количка в супермаркет. Ако някой вече бе вдигнал тревога, размишляваше той, едва ли щяха да търсят баща, който е излязъл да пазарува и си губи времето да се възхищава на чуждо бебе, а после и да разговаря с човека на касата. Като се върнаха в колата, настроението му се повиши толкова, че започна да пее. Това развесели Лора, а това, от своя страна, повдигна още повече духа му.
Денят премина без особени събития, докато пътуваха между едно малко градче и следващото, покрай алеи за пешеходци и детски площадки. На една от тях той спря, за да остави детето да се порадва на люлките.
След това, в късния следобед, когато преминаваха през селски район на щата Ню Джърси, покрай ябълкови градини и кравеферми, той влезе да се нахрани в крайпътно заведение в близост до едно кръстовище. Вече беше вътре, когато усети, че е направил грешка, като е дошъл точно тук с двегодишно дете точно през тази седмица. Ами ако вече предаваха нещо по телевизията? На това място хората със сигурност щяха да гледат телевизия, докато се хранеха.
Телевизорът, разбира се, разтръбяваше новините! Катастрофа с три коли, двама убити в престрелка, пожар, осемдесетгодишна жена обрана, съпруга твърди, че бившият й съпруг е отвлякъл двегодишното им момиченце в Ню Йорк.
Без да обръща каквото и да било внимание на новините, сервитьорката донесе поръчката на Доналд и дори се позастоя на масата им.
— И аз имам дете. Момченце на три години. На колко е вашето, на две ли?
Доналд кимна утвърдително.
— На много повече. Наближава средна възраст. Кълна се, че направо ми чете мислите — отвърна той с весел и нехаен тон.
— Хубаво дете. Как се казваш, малка госпожице?
— Тя не ви познава, затова няма да ви отговори. Пък и толкова много бързаме. Снаха ми ни чака.
„Махни се от тук, преди тя да каже, че името й е Кукличка.“
На Доналд му се стори, че жената го оглежда внимателно. „Нервен съм“ — помисли си той. Точно когато бе започнал да се чувства малко по-спокоен през този следобед, ето че нервите му не издържаха.
Полицаите сигурно измъчваха Мария с хиляди въпроси. Но все пак тя беше много умна и почти със сигурност вече бе схванала каква е истината. И мистър Прат навярно се бе досетил. Че защо иначе Доналд щеше да отсъства от работа днес? А колкото до Лилиан, това трябва да бе истинско мъчение за нея, макар да знаеше, че детето е в любящи ръце. И все пак за нея това беше истинска мъка и той съжаляваше.
„Никога не съм искал да те нараня, Лилиан, но все пак трябваше да го сторя.“
Същата вечер, докато лежеше буден в мотела, той реши, че трябва да си записва какво се случва всеки ден. Човек не можеше напълно да разчита на паметта си особено когато се увлече в разговор, както току-що му се беше случило, а той трябваше да е сигурен, че добре помни всичко и няма да си противоречи в случай на злополука. Затова започна да записва всичко.
„Вторник.
Необичайно топло за сезона. Все така пътуваме на юг, но направихме завой към плажа, защото Лора има ужасна нужда от малко време за почивка и възстановяване. Половин дузина местни семейства. Приятна жена, някоя си мисис Дей с по-големи деца, които си поиграха с Лора, сякаш е малко кученце. Препоръча ни хотел в Мериленд, който предлага нощувка и закуска.“