Беше разказал същата история за починалата майка, която вече възпроизвеждаше машинално. Денят беше преминал добре, но нощта в следващия мотел бе тежка; Лора плачеше, но не за майка си, а за Мия.
„Сряда.
Прекосихме реката и навлязохме в Мериленд. Страхувам се и съм ужасно уморен.“
Късно сутринта пристигнаха в хотела на мисис Магуайър, предлагащ нощувка и закуска. Къщата беше светла и чиста; собственичката, на която мисис Дей вече се бе обадила, се държеше много любезно. Макар Доналд да бе сигурен, че лошото му настроение не е проличало, тя явно го усети, защото почти веднага се погрижи за Лора.
— Разбирам, че напоследък сте загубили съпругата си, мистър Фулър. Моята приятелка ми каза по телефона, че отивате при роднини в Охайо. Сигурно е много трудно да пътувате на такъв дълъг път с малко дете.
— Не е никак лесно — съгласи се той. — Имам много да уча за двегодишните деца.
— Нека да ви помогна. Тя е толкова миличка. Нека да я изкъпя и да й измия косата.
Лора не беше къпана от неделя, тъй като той не знаеше как да го направи, колко топла трябва да е водата и как да не й влезе сапун в очите. Много смутен, а също и изпълнен с благодарност, той й подаде Лора и излезе да седне на двора.
Тук се чувстваше на сигурно място, приютен зад тези дървета. На открития път дебнеха много опасности. Ами какво щеше да стане, ако го бяха спрели за превишаване на скоростта, което можеше да се случи дори ако караше нормално? Ами ако станеше някое дребно произшествие, като чукване на калник, независимо дали по негова вина или не?
Но колкото и сигурно и спокойно да бе тук, не смееше да остане. Затова след хубавата закуска на следващата сутрин отново поеха по пътя си.
Закачайки го леко, старата дама извика след колата:
— Не забравяйте, че Охайо е в западна посока.
— Да, на запад — отвърна Доналд и пое по шосето, от което щеше да се отклони на първия завой.
„Сряда.
Случи се. Не е необходимо да пиша името му, защото никога няма да го забравя: Рон Рейнолд, висок два и десет и противен.“
Доналд излизаше от една бензиностанция точно когато онзи пристигаше със своя лек товарен автомобил за доставка на стоки. При разминаването двете коли се докоснаха и на съответния калник на всяка се появи по една драскотина. Чия беше вината? По този въпрос можеше да се спори или би могло, ако Доналд не бе побързал да поеме вината.
Рон Рейнолд от „Рон Рейнолд Хийтинг и Куулинг“ се приближи с нехайна крачка, завря лицето си в лицето на Доналд и изрева през прозореца:
— Къде си мислиш, че отиваш, дявол те взел? Виж какво направи с колата ми.
Доналд искаше само да се измъкне без неприятности от това място, без да се споменават имена, адреси и да се показват документи.
— Наистина много съжалявам — каза той. — С удоволствие ще ви платя за драскотината.
— Дяволски си прав, че трябва да ми платиш. Ще ти излезе сто долара.
— Няма проблем. Ето, заповядайте.
— И искам да видя шофьорската ти книжка и адреса.
— За какво са ти? — кротко попита Доналд.
— Откъде да знам, че тази тук банкнота не е фалшива?
— Вдигни я към светлината и погледни, ще видиш, че не е.
— Стига си го увъртал. Покажи ми шофьорската си книжка.
Този човек беше или някакъв примитивен бандит, или ненормален, или и двете. С такива хора няма какво да се колебаеш; просто се подчиняваш. Доналд се подчини и с треперещи пръсти извади книжката си.
Така или иначе, работата беше уредена и все още треперейки, Доналд потегли към Вирджиния. Какво ли щеше да стане, ако имаше по-голяма повреда и адвокатите бяха писали на адреса във Филаделфия, адрес с несъществуващ номер, където не беше регистриран никакъв Джим Фулър?
Седнала на задната седалка Лора мрънкаше:
— Искам бийзалка. Искам бийзалка, тате.
Не стига всичко останало, ами той погубваше детето, като му даваше шоколади и близалки веднага щом то поискаше просто защото не бе възможно едновременно да шофира и да го забавлява.
Целият си останал живот ли щеше да прекара в такива страхове?
„Петък.
Това е шестият ден, откакто напуснахме Ню Йорк. Казват, че долината на река Шенъндоа е много красива, но аз не я видях, защото чистачките на предното стъкло едва се справяха с проливния дъжд. Не ми оставаше нищо друго, освен да спра пред следващия мрачен мотел и да се опитвам да забавлявам Лора с всичките играчки, които бяха в кутията. Ще й осигуря добър живот. Не знам къде ще бъде това, но знам, че ще го направя, стига да продължаваме да имаме късмет.