Събота.
Прекрасно време. Пътуваме на югозапад. Лора ме събуди в пет и половина, което беше за добро, защото този ден ни очакваше дълго пътуване. Забелязах нещо странно: от вторник през нощта тя не е плакала за Мия.“
Пътувайки както обикновено с чести почивки, те се движеха на югозапад, като спряха веднъж в крайпътна горичка от кучешки дрян и лаврови дървета, за да изядат сандвичите, купени от ресторанта близо до снощния мотел. Доналд отново мислено си представи розово-бялата картинка на малката къщичка сред лаврова горичка, скритата къщичка, където нито мистър Бъзли, нито семейство Сторм, нито който и да било друг би могъл да се промъкне, за да му отнеме неговото малко момиченце.
А след това на нейно място се появи една голяма черна въпросителна, ярка като картината с къщата: как щеше да го постигне? Този въпрос, разбира се, беше завладявал съзнанието му и преди през толкова много нерадостни дни и нощи, но сега, след като вече бе достигнал Юга, мечтаното сигурно място, трябваше да му даде отговор, и то веднага, без отлагане, в тази минута.
Като потегли отново по планинските пътища, карайки изключително внимателно на завоите, той преразгледа положението. В портмонето препаска носеше достатъчно пари, за да живеят скромно в продължение на две години или може би повече. Въпреки това трябваше да си потърси работа. Но не притежаваше никакви умения. Навярно можеше да стане продавач в магазин. А не беше ли по-добре да си купи малко магазинче? А ако беше така, какво по-точно? Доналд не знаеше нищо за търговията…
На един кръстопът табелите предлагаха голям избор на посоки — градове в Северна Каролина, Тенеси и Джорджия. Значи тъкмо тук се срещаха трите щата, за които той не знаеше почти нищо, освен че са пълни с паметници и спомени за ужасната Гражданска война. Винаги си беше малко вманиачен на тема „история“ и ако в момента бе спокоен, щеше да гори от нетърпение. Но вместо това бе погълнат от чувство на безкрайна самотност; имаше нужда да поговори с някого, с когото и да било, с човек, от когото нямаше да се страхува, който да му даде малко напътствия за тази странна територия, в която се канеше да навлезе. Обърна се и отново погледна малкото човече на задната седалка. Ето, тя седеше там, неговата невинна и уязвима дъщеричка, прегърнала пухкавото си мече. Обзе го паника. Той държеше в ръцете си живота и бъдещето на това малко същество. Спеше й се, настъпваше нощта, очичките й се затваряха, главата й клюмаше; той трябваше да вземе решение, трябваше да събере мислите си и да избере посоката. Затова спря колата край пътя, изключи мотора и обмисли въпроса с всяка частица от мозъка си, която успя да мобилизира.
Измъкна една доста смачкана карта от джоба си и заедно с нея се появиха хартийка от бонбон, носна кърпичка и листче, на което с непознат почерк бяха написани име и адрес. Прочете ги на неясната светлина: Кларънс и Кейт Бенсън.
В първия миг тези имена не означаваха нищо за него. В следващия момент му просветна: жената от влака! „Ако вие и жена ви някога имате път насам, наминете“ — така пишеше. И Доналд си спомни как си беше помислил, че е страшно наивно и дори странно да дадеш името и адреса си на съвсем непознат човек. Също така си спомни, че се беше канил да изхвърли това листче, но поради някаква неизвестна причина го беше запазил.
Никакви коли не минаваха по пътя. Провинциалната местност бе пуста, сякаш изоставена. А детето, като че ли усещайки тази усамотеност, започна да хленчи. За бога, той трябваше да направи нещо!
Изглеждаше абсурдно да приеме предложението на жената, но всъщност наистина ли беше абсурдно? Семейство Бенсън, които и да бяха тези хора, със сигурност знаеше повече от него за този район. Можеха да знаят нещо за свободни работни места, къде точно да търси работа и къде да се настанят да живеят двамата с Лора. От друга страна, можеше и да не е така. Въпреки поканата на жената, бе възможно посещението му никак да не им хареса. Все пак, само който рискува, печели — успокои се той с поговорка, както често правеше.
Това несигурно решение бе родено само и единствено от отчаянието и Доналд много добре го съзнаваше. Към него го бяха подтикнали сгъстяващият се сумрак и засилващият се плач на детето. Затова запали мотора и колата бавно потегли надолу по склона към Джорджия.
Глава 11
Простото обзавеждане на гостната подсказваше, че стопаните не са особено състоятелни, но явно не бяха и бедни. На едната стена имаше полици от горе до долу и макар че книгите по тях не бяха много, те бяха едно обещание за бъдещи попълнения.