До отсрещната стена стояха подредени в една редица всички от семейство Бенсън — той, висок мъж с кафяви очи, който напомняше на Джим за самия него, тя, дамата от влака с къдрави червеникави коси и по-хубаво лице, отколкото си го спомняше — не че си спомняше много — и седемгодишно момче на име Ричард, също с рижа коса и на вид прекалено сериозно за възрастта си. Всички заедно напомняха на Джим за дагеротип или за един от онези застинали семейни портрети, направени от някой странстващ художник преди един век или още по-отдавна.
Помисли си, че е добре, дето беше решил да си сложи сако и вратовръзка, защото бе неделя и тримата членове на семейство Бенсън бяха подходящо облечени за случая. За своя собствена изненада, той бе пристъпил на тяхната предна веранда без особени опасения, бе натиснал звънеца и бе завързал разговор. Но ето, че изведнъж изпита известно неудобство, и им го каза.
— Истината е, че се чувствам малко странно, след като нахълтах тук по този начин. Но аз всъщност не съм на себе си… опитвам се да забравя, да започна нов живот… да се грижа за нея… — И той кимна към Лора, която, за щастие, се държеше добре; стиснала пухкавото си мече, седеше кротко и ококорено гледаше непознатите.
— Е, в края на краищата току-що се е случило — любезно рече мисис Бенсън. — През февруари, нали така казахте?
Винаги, когато му се налагаше да съобщи някакъв факт, пулсът на Джим се ускоряваше. Той трябваше, наистина трябваше така здраво да запамети тези факти, та да няма никакъв риск да направи грешка или да се колебае и да вземе да се запъва.
— Да, на десети февруари, тогава почина Ребека. От рак… левкемия. От този вид понякога се умира много бързо.
Нарастващата му самоувереност от последната седмица като че ли отново започна да се изпарява. Направо не можеше да се понася, след като разказа трагичната си история и всичките му слушатели закимаха с разбиране, както се случваше обикновено. Онова, което трябваше да стори в момента, бе да стане, да излезе от тук и да забрави цялата история. Но тогава те щяха да започнат да се питат защо въобще е дошъл. Щяха да си помислят, че е изгубил разсъдъка си, че дори е някакъв опасен тип, след като си тръгва след всички тези обяснения. Но имаше ли някакво значение какво си мислят? А от друга страна, след като бе отишъл вече толкова далеч, не трябваше ли да продължи по-нататък?
— Та както ви казах — добави той, — бих искал да си потърся някаква работа в града. Пристигнахме вчера и се настанихме в хотела. Но беше много късно да се огледам наоколо, да видя какви фирми има тук или в някой от съседните градове. Но този край ми харесва. Хубав климат, националният парк не е прекалено далече…
Гласът му замря и той изпита облекчение, когато мисис Бенсън заговори:
— Джеф Уилър е мой приятел. Той има магазинче за мъжко облекло тук, точно срещу вашия хотел. Може да се нуждае от помощник. Не знам. Кажете, че аз ви пращам. От време на време купувам някои неща от него. Като фермери не ни трябва кой знае какво луксозно облекло, нали разбирате.
— Знам. През юношеските си години съм работил във ферма всяко лято.
— Така ли? Откъде сте?
— От Мейн, на север, близо до Бангор. Там растат най-вече картофи. Може да сте чували за картофите от Мейн.
— Но след това сте станали градски човек — каза мисис Бенсън.
— Да, живеех във Филаделфия. Продавах застраховки. — И тъй като не искаше да му задават други въпроси, сам зададе въпрос: — Мистър Бенсън, съпругата ви каза ли ви как стана така, че подхванахме разговор във влака?
— Спомена нещо за някаква книга — отвърна той. — Това не ме учудва. Погледнете тази стена с лавиците. Всички тези книги са на Кейт. А и горе сме затрупани с още книги, все нейни. В една фермерска къща обикновено не можете да видите такова нещо, нали така?
„Той много се гордее с нея. От двамата тя е по-силна — помисли си Джим. — У нея има нещо, което не бях забелязал във влака. Разбира се, че не. Тогава почти не я погледнах. И двамата са много прями и много почтени хора, но иначе са съвсем различни. Личи си.“
— Когато се ожених за Кейт, близките ми все казваха, че тя няма да остане дълго тук. Щяла да се почувства самотна на фермата, щяло да й дотегне. Но грешаха.
Кейт се усмихна.
— Защо да се чувствам самотна? Провинцията влиза под кожата ти. Поне с мен стана така.
Джим се съгласи.
— Да, тук е красиво. Тези хълмове, тези канадски ели… Опааа. Лора, какво правиш?
Лора се беше добрала до една чиния, пълна с ядки и стафиди, и я беше разсипала на масичката до своя стол.