Е, тогава просто трябваше да продължи да търси. Трябваше да прегледа обявите за предлагане на работа. Със сигурност имаше нещо, което би могъл да върши…
Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че Лора плаче и повръща в количката си.
— Какво има? Какво има? О, божичко, ти си гореща, направо изгаряш. Не знаех…
Носеше хартиени кърпички и салфетки вместо лигавници, нещо, което бе научил от Мария; с тях избърса каквото можа, като държеше детето в ръце и му говореше успокоително, през цялото време оглеждайки улицата, за да помоли някого за помощ, но наоколо не се виждаше никой.
— Запази самообладание! — каза си на висок глас. — Мисли!
Не му ли каза Джеф Уилър, че болницата е нататък, близо до Либърти Стрийт? Трябваше да попита. Детето трябваше да е здраво, не биваше да допуска да се разболява. Като буташе количката, той се затича, задъхвайки се и ругаейки собственото си невежество по отношение на отглеждането на дете, ругаейки болницата, защото не се намираше там, където трябваше да бъде, изпълнен с ужас… докато една табелка на лекар не го накара да се закове на място.
— Какво е станало? — възкликна лекарят, когато му отвори вратата. — Злополука ли?
— Не, не. Тя повръща. Ужасно много повръща.
— Дайте я на мен. Не, нямам нищо против, няма значение, затова нося бяла престилка. Ани, ела да ми помогнеш да се справя с тази млада дама.
Тя изглеждаше толкова нещастна, като лежеше там, на масата за прегледи, протегнала крехките си детски ръчички към баща си, сякаш го молеше да я защити от тези чужди хора, които се въртяха около нея. Джим беше ужасен. Какъв баща беше той, че й бе причинил това, или не бе сторил каквото трябваше? А сега не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа как този чужд човек мушкаше с пръст нещастното й коремче, надничаше в очите и ушите й, оглеждаше гърлото й и я плашеше до смърт.
След това, около десет минути по-късно според часовника, макар че според него сякаш бе изминал цял час, Джим се озова седнал до доктор Скофийлд в малка стая в съседство с лекарския кабинет, докато Лора спеше на една кушетка между двамата.
— Тежко стомашно разстройство, мистър Фулър, това е всичко. Или е от някаква храна, или се дължи на вирус. Треската не е особено силна. Просто се е прегряла на слънцето, изплашила се е от повръщането и може би е превъзбудена главно защото вие самият сте много разстроен. — Лекарят се усмихна. — Заведете я у дома при майка й. Тя със сигурност разбира много повече от тези работи, отколкото вие.
— Ами тя… тя няма майка. Майка й почина миналия февруари.
Ето, че се появи отново това изражение — умереното съчувствие към двегодишното дете, чиято майка е починала.
Лицата на хората се променят, когато им кажеш нещо тъжно. Дали защото наистина ви съчувстват, или защото смятат, че се очаква да ви съчувстват?
— Вие не живеете в града, нали, мистър Фулър? На практика аз познавам всички тук, по физиономия, ако не по име.
— Не, аз съм от далече. От Филаделфия. Повече от седмица вече сме на път.
— Тогава значи просто минавате от тук.
— Не, надявам се да се установя някъде тук наоколо. Търся си работа.
— В някоя специална област?
— Не.
— Просто се оглеждате? Просто така без всякакъв план?
— Опасявам се, че сте прав.
Чудеше се защо лекарите толкова често се чувстват свободни да задават такива лични въпроси. Дали не вярваха, че научната степен им дава правото да си го позволяват? Но този човек, макар и доста бъбрив, беше скромен и се държеше особено нежно с Лора, затова му отговори откровено:
— Просто чувствам нужда да забравя миналото и да започна всичко отначало.
— Разбирам. — Докторът изглеждаше замислен. — Доста е трудничко да се оправяте с малко дете и да шофирате по целия този път. Неподходящата храна, пътуването, напрежението; тя е необикновено издръжливо дете. Повечето деца на нейната възраст биха се разболели още по-рано. Откровено казано, мистър Фулър, струва ми се, че засега й стига толкова.
— Много добре го знам. Ние се настанихме в хотела тук в града, но мястото не е подходящо за нея. Чудех се дали наблизо няма някоя хубава странноприемница, някоя селска къща, където да може да си отпочине и да поиграе на открито, или нещо такова?
— Опасявам се, че няма. Туристи не минават много често оттук. Най-много да се напълни една четвърт от хотела, дори и това е много. Предполагам, че като се озовеш веднъж толкова близо до планините, просто продължаваш напред, докато стигнеш до тях.
Както си седеше така, вперил поглед в тихата улица, където две млади жени вървяха заедно и едно куче припкаше редом с някакъв старец, на Джим му хрумна, че за първи път през живота си се носи без котва. Работа, училище, университет, адвокатска практика, Ню Йорк… следваха едно след друго — една твърда стъпка подир друга. А сега плуваше на повърхността без посока. Защо не беше се сетил за това? Но той просто отчаяно бе искал да замине, преди да е станало късно да спаси Лора.