Масата беше сервирана в пристройка към кухнята, откъдето добре се виждаха печката, шкафовете, мушкатото в саксии на прозоречния перваз и две кучета, които ядяха от купичките си.
Сякаш за да запълни някаква пролука в леещия се разговор, Джим направи забележка за кучетата.
— Доколкото си спомням, Кейт, на снимката, която ми показа, имаше две колита. Прав ли съм?
— Така е. Джеф умря от диабет. Този еърдейл-териер е заместникът му. Кръстихме го Бъстър. Пълна противоположност на Мът, нали?
— Мът. Това не е ли доста странно име за едно чистокръвно коли? — отбеляза Джим.
— Казваше се така, когато го купихме, и запазихме името му, защото вече си го знаеше. Освен това той е тя. — Кейт вдигна ръце, изразявайки престорено недоумение. — Можете ли да повярвате?
Жестът му хареса, както и начинът, по който очите й се разшириха някак удивено. Рики направи важно съобщение:
— Бъстър е мой. Аз си го избрах. Там имаше пет кученца, но ние двамата с него веднага се харесахме, затова той е моето куче.
— Бау-бау — обади се Лора.
Рики се обърна към нея:
— Кажи „куче“.
— Бау-бау.
— Не така. Кажи „куче“.
За миг Лора изглеждаше така, сякаш обмисля въпроса. А след това изведнъж каза:
— Куче.
Всички се засмяха и й изръкопляскаха, а Рики важно заяви:
— Аз мога да я науча. Искате ли да я науча? Аз мога да чета, да знаете.
— Чеувено — каза Лора. — Чеувена светуина стоп. Зеуена светуина отива.
Отново всички се засмяха, а Джим възкликна:
— Ама какво става, за бога? Аз никога не съм я учил на това.
— Сигурно сама е направила връзката — рече Кейт. — Видяла е, че спираш и тръгваш според светлините.
— Но това е невероятно!
— Всъщност не. Наследствено е. Хващам се на бас, че ако можеше да попиташ родителите си, щяха да ти кажат, че на нейната възраст си говорил също толкова добре. А и при жена ти навярно е било същото.
— Не знам. Никога не съм питал майка й за това кога е проговорила. Искам да кажа, майката на Лора.
Това прозвуча странно. За бога, говори естествено. Произнеси името й: Ребека.
— Ние с Ребека никога не успяхме да стигнем до разговори за такива неща. Всичко стана толкова бързо, искам да кажа, че времето, което прекарахме заедно, беше кратко.
— Тя много ли тъгува за майка си?
— Ребека беше толкова болна, че се наложи да наемем бавачка, която да се грижи за Лора. Ако изобщо тъгува за някого, то е за бавачката, макар че сякаш вече забравя за нея и това става по-бързо, отколкото очаквах.
Дотук беше вярно, но останалото, това, че лъжеше тези добри хора, щеше неизбежно да доведе до нови лъжи. Че как иначе? Седеше на масата на тези приятели, на тези добри, прости хора и ги мамеше.
Прости ли? Кой би могъл да каже какво точно означава думата „прост“?
— Следващата къща, онази, покрай която се минава надолу по пътя при завоя, е на моя приятелка — каза след малко Кейт. — Тя е работила в детска градина и има разрешително за дневна детегледачка. Може би ще решите да изпратите Лора при нея. В момента тя се грижи за две деца и за нейното собствено, което е на две годинки. Джени умее чудесно да се оправя с деца.
Джим нямаше никакво намерение да остава тук повече, отколкото би прекарал в някой курорт. Сега искаше само да се наслади на почивката, да спре да бяга и да си поеме дъх. Но от друга страна, какво щеше да прави Лора по цял ден? Може би щеше да е добре през следващите седмица-две през деня за нея да се грижи бавачка. Пък и това беше място, където можеше да я остави, докато обмисляше дяволски сериозно следващия им ход.
Събуди се в предутринния хлад, отвори входната врата и застана на стълбите, за да наблюдава как слънцето ще се изкачва в небето. Беше прохладно, птиците чуруликаха, а в дъното под склона хората вече работеха във фермата. Надничарите пристигаха с очуканите си стари автомобили; двама мъже изнесоха гюмове с мляко край пътя, откъдето явно скоро щяха да минат да ги приберат; някой извличаше брана от бараката, докато друг тикаше ръчна количка с празни кошници към полето, където растеше нещо като сини боровинки.
Сто години ли бяха изминали от времето, когато самият той, макар и временно, беше част от тази невинна суматоха в стопанския двор? Сто години ли бяха изминали от времето, когато бе предавал багажа си на най-големите световни аерогари и с изящното си дипломатическо куфарче от естествена кожа се беше настанявал на седалката в първа класа на някой самолет? Погледна часовника си. Само след няколко минути би трябвало да е във Вашингтон, ако предположим, че делото не е приключено, и да се приготвя за възобновяването на споровете в съдебната зала. Само след няколко минути, вземайки предвид часовата разлика и ако не беше поел настоящия риск, неговата Лора би трябвало да се събужда във френската вила на Артър Сторм.