— Кон с плавен, висок ход — отбеляза Джим. — Капи е елегантен бегач от Тенеси, ако си спомням добре.
— Да, красавец е, нали? Това е конят на Кларънс, но той вече не язди. Има някои проблеми и ездата не му понася. Едно време всяка сутрин яздехме нагоре към хълмовете или понякога просто обикаляхме целия имот. Все успявахме да намерим време за това, каквото и да се случеше. А сега трябва да яздя сама.
— Като вземаш ту единия кон, ту другия, защото и двата имат нужда от раздвижване, нали?
— Точно така. Но не ми харесва особено да яздя големия. Не съм свикнала с лекия му галоп. Но и той има нужда от внимание, така че го яздя. Какво ще кажеш, искаш ли да го пробваш?
— Ще кажа, че ще ми хареса, и то много.
— Добре. Ще те чакам утре сутринта, след като заведеш Лора в забавачката на Джени.
— Нека да караме по-леко, след като не си яздил толкова дълго — предложи на следващия ден Кейт.
Така че изминаха няколко мили в тръс около стопанството, което се оказа далеч по-обширно, отколкото Джим беше предполагал. Бе очаквал, че Кейт ще бъбри пред цялото време, но тя мълчеше.
Имаше определена разлика между вчерашната жена и днешната. Нещо се беше случило. Може би беше нещо банално, а може би не. Но това не бе негова работа.
След известно време спряха, за да напоят конете в малкия поток, и останаха така, потънали в мълчание. Дори от това разстояние си личеше разнообразната растителност: бял бор, кучи дрян, който в ранна пролет е наподобявал облаци, азалии и рододендрони, достигащи три метра и половина, които Джим беше забелязал по време на пътуването си сред тези хълмове.
— През есента — внезапно се обади Кейт, нарушавайки тишината — смрадликата става оранжево-червена като пламък. Кларънс нарича това място Божията земя.
— Да, Божията земя — повтори Джим.
В душата му се надигна огромно чувство на благодарност. В търсене на безопасност беше докарал Лора чак тук и макар да не възнамеряваше да се установи точно на това място, името бе добро предзнаменование. Със сигурност следващият етап от пътуването им щеше да им осигури пълната безопасност някъде сред тези хълмове.
Независимо как щеше да се развие бъдещето, щеше да запомни този малък отрязък от време с неговата изключителна тишина и спокойствие. Дори времето беше умерено топло. Лора изглеждаше в цветущо състояние в детската група, като се учеше да дели играчките си с другите и да защитава правата си; беше се научила да се смее по много особен начин и пред очите му започваше да губи бебешкия си вид. Всеки ден Джим прекарваше по един час в здравословно яздене, умиротворен от усещането за тишина и простор.
Кейт Бенсън очевидно бе променила часа на утринната си езда, но той нямаше ни най-малка представа защо и тя не му липсваше. Рядко виждаше нея или Кларънс; първоначалното му впечатление, че искат да се сприятелят с него, трябва да бе погрешно.
Един ден, на връщане от езда, той мина с коня си покрай Кларънс.
— Ездата се отразява изключително добре на Капи — рече Кларънс.
— На мен също ми се отразява изключително добре. Ние с него се харесваме. Почти си говорим.
— Знам, на мен ми липсва. Може някой ден отново да започна да яздя.
Кларънс определено изглеждаше съвсем различен, сякаш се беше променил почти за една нощ. Здравословният му загар бе някак избледнял и лицето му изглеждаше болезненожълто; дори бялото на очите му и кафявите ириси сякаш имаха жълтеникав оттенък.
— Личи си, че ти харесва тук, Джим. Не си възнамерявал да останеш три седмици, нали?
— Три седмици. Къде отиде това време? Не е възможно да са изминали…
— Изминаха, този вторник стават три.
Джим поклати глава.
— Май престанах да боря дните. При цялата тази тишина и спокойствие… аз съм като дете в магазин за играчки или в сладкарница.
Уморена усмивка премина по лицето на фермера и се стопи.
— Добре ли си, Кларънс? Виждаш ми се уморен днес.
Човекът сви рамене.
— Погледни цялата тази суматоха наоколо. Само врявата в тази ферма може да те накара да се почувстваш уморен.
— Прекалено дълго ли се застояхме, Кларънс? Кажи ми истината. Дали къщата не ти трябва за нещо и не искаш да ми кажеш да се омитам, а?
— Не, не. Ами… истината е, че ние си говорехме, Кейт и аз, за това, дето ти каза, че си търсиш работа, и се чудехме… Не е наша работа, но се питахме колко дълго ще останеш тук с детето.
Ти изхвърляш от съзнанието си нещата, пред които не искаш да се изправиш, така както изхвърляш и лошите спомени…