Бе закусил рано и все още не бе обядвал, затова беше гладен и като стигна края на града и наближи магистралата, спря в една закусвалня, взе някакъв изоставен от клиент вестник и го прочете, докато ядеше сандвича си. В тези местни вестници нямаше много новини, пишеха главно за спорт и политика, както се очакваше, макар че от време на време на специална страница публикуваха по някоя история за необичайна и интересна човешка съдба.
Боже господи! Боже господи!
Лъжичката, с която разбъркваше кафето си, падна и изтрака на масата. Чашата се разля и остави разширяващо се кафяво петно върху коленете му.
Някакъв мъж на име Улф от Западна Вирджиния съдеше държавата за незаконен арест. Пътувайки с двегодишно момиченце на задната седалка на колата си, той бил спрян, закаран в полицейски участък и задържан там в продължение на пет часа, докато жена му не уверила полицаите по телефона, че той само отвеждал детето им на гости при родителите си. По-нататък се казваше, че той вероятно е бил объркан с друг мъж на име Улф от Ню Йорк, който наистина е отвлякъл собственото си дете. Артър Сторм, говорител на Лилиан Бъзли, майката на детето, бил заявил: „Доналд Улф непременно ще бъде намерен. Той най-вероятно се крие някъде из провинцията. От такъв район произхожда и е много вероятно да отиде пак в някой провинциален град, където би могъл да си намери работа. Но няма никакво съмнение, че където и да се намира, ще го открием и това няма да ни отнеме много време. Ще го изровим от дупката му“.
В продължение на няколко минути Джим стоя така, вперил поглед във вестника. Нямаше сили да се изправи на краката си. Нямаше сили да се изправи пред тази нова действителност.
Няма никакво съмнение, че ще го открием.
Защо бе казал току-що на тези хора, че пътува с тригодишното си момиченце? Трябваше да се върне при нея, без да губи нито минута. И като скочи на крака, залитайки, той остави десетдоларова банкнота, тръгна си, без да изчака да получи рестото, и стигна тичешком до колата.
Искаше да кара много бързо, но не посмя, защото се страхуваше да не го глобят за превишена скорост. Следобедът тъкмо преваляше, когато подкара по главната улица с нейните червени тухлени къщи, която му бе относително позната и въпреки душевните страдания му вдъхна смътното усещане за спокойствие. Единственото, което трябваше да направи, преди да се оттегли във фермата, бе да купи още няколко вестника.
— Мистър Фулър! Вие все още сте тук? Мислех си, че вече сте в Мемфис или в Атланта, или някъде другаде. — Доктор Скофийлд бе застанал зад Джим и се канеше да си купи списание. Моментът не беше подходящ да се увлича в разговор с някой толкова общителен като доктора. Щом човек веднъж попаднеше в приятелските му лапи, беше невъзможно да се измъкне.
— Да, все още съм тук — любезно отвърна той, — но много скоро заминавам.
— Често се сещам за вашата млада госпожица. Повръща, повръща и веднага щом се почувства добре, доби куража да си поиска бонбони. Спомняте ли си? Човек трудно може да откаже на тези сини очи?
— Не ще и съмнение. Но аз й отказвам. Строгият баща, нали разбирате?
— Не изглеждате строг. Ама вие май много добре се спогаждате с Кейт и Кларънс, щом се застояхте толкова дълго. Тези двамата са хубава двойка. Познавам Кларънс от дете.
Със списания и вестници под мишница, двамата вървяха към паркираната кола на Джим. Но когато стигнаха до нея, Скофийлд продължаваше да приказва и нямаше никакъв начин да го спре, освен да се държи грубо.
— Жалко е, че имат такива големи неприятности.
„Неприятности значи — помисли си Джим. — В момента, докторе, аз съм най-неподходящият човек, който би могъл да съчувства на когото и да било за неприятностите му.“
Но след като подпря рамо на колата, докторът очевидно имаше още какво да каже:
— Те са много интересна двойка, не смятате ли? Кейт не обича да го показва, но е много интелигентна. А той е един невинен мечтател, усилено работи, но не постига нищо. Прекалено нежен и лековерен за този модерен свят. Затова всичко лежи на гърба на Кейт, това е много, много тежко бреме.
Човек би могъл да каже, че докторът разпространява банални клюки, което навярно се дължеше на това, че живее на място, където никога не се случва нищо важно. И вероятно бе така. Или пък се дължеше на искрената му загриженост.
Скофийлд продължаваше да го задържа, макар че на Джим му се искаше да заобиколи колата от другата страна, да се качи и веднага да си тръгне.
— Кларънс е роден фермер и трябваше да си остане такъв, също като баща си, вместо да се опитва да се превърне в главен изпълнителен директор на някаква огромна корпорация. Ами че той изхарчи цяло състояние за този имот, горе-долу всичко, което притежаваше, предполагам, и сега е задлъжнял на целия град. Бедничкият, дължи на банката, дължи на всички. Хората бяха търпеливи, защото открай време познават семейството, но търпението си има граници. Всъщност чух, че границата на търпението е шейсет дни, а след това ипотеката ще бъде обявена за просрочена, а имотът сложен под възбрана. Не знаехте ли?