— Не — каза Джим и машинално добави: — Съжалявам да го чуя.
Може би именно по тази причина, след като бе предложила да развеждат конете заедно, Кейт бе променила началния час. В интерес на истината, най-малко от една седмица той дори не я беше виждал на кон или където и да било наоколо.
— Това е истинска катастрофа — добави съжалително Скофийлд. — Чудя се къде ли ще отидат да живеят.
Джим тъкмо си мислеше: „Аз се питам къде да отида“, а после малко го досрамя от собствения му егоизъм. Ако можеше да им помогне, щеше да го направи.
— Приятно ми беше да ви видя отново, докторе — каза той. — Помогнахте ни в много труден момент. Но вече трябва да се връщам при Лора. Закъснявам.
С купчината вестници на седалката до себе си първото, което трябваше да направи, бе да отиде да ги прочете. Ще го изровим от дупката му, казваше Артър Сторм. Тя все още носеше името на Бъзли. Но не ще и съмнение, много скоро щеше да се казва мисис Сторм. Ще го изровим от дупката му. Лека болка прониза слепоочията му. Нека Лора да остане до по-късно при Джени днес. Щом беше там, значи беше на сигурно място. Точно в момента той нямаше нито желание, нито сили да я закара обратно в къщата. Боже мой, колко още можеше да издържи човек на този ужас?
Колкото се налагаше — това бе отговорът, единственият отговор. Значи той щеше да издържи. Да.
Вече бе паркирал колата си и отиваше към къщата, когато видя Кларънс да стои сам до оградата. Имаше нещо в позата му — както се беше облегнал с лице към хълмовете — което привлече вниманието на Джим. Просрочена ипотека, бе казал доктор Скофийлд. Да напусне всичко това и да отиде… Къде? Той и тази нежна и крехка жена. Всеки би могъл да види колко е крехка, особено както я бе видял самият Джим в онази единствена сутрин, когато бяха спрели да напоят конете. Божията земя, бе казала тя. А имаха и момчето, това малко дяволче, което изглеждаше толкова мило. Порядъчни хора. Какво щеше да стане с тях? Ръката му напипа топлото тежко портмоне препаска под широката му риза. Неговото присъствие там несъмнено го караше да изпитва известно облекчение. Както се беше облегнал там на оградата, фермерът несъмнено би дал всичко, за да притежава малка част от това облекчение. И въпреки това него никой не го преследваше…
Кларънс се приближи.
— Обещах да ви разведа да разгледате и останалата част от фермата, но не изпълних обещанието си.
— Няма значение. Не бързам. Може някой друг път.
— А какво ще кажете да го направим сега? Хайде. Ще ви разведа наоколо.
„Той иска да говори — внезапно осъзна Джим. — Просто не иска да бъде сам.“ И си спомни как само преди няколко седмици самият той бе седял в колата си на кръстопътя, копнеейки за присъствието на някого, на когото и да е, което да го стопли в самотата и страха му.
— Хайде — каза Джим.
Вестникът можеше да почака. Лошата новина, ако имаше такава, щеше да си е на мястото и след един час.
— Тази врата е изгнила от ръждата, нали виждаш. Това е едно от нещата, до които не стигнахме, когато правихме големия ремонт преди две години. Тогава отглеждахме говеда за клане, нали разбираш, но трябваше да се откажа заради Кейт. Е, истината е, че тя мразеше да яде говеждо; непрекъснато се сещаше за кланицата, но това не е истинската причина, поради която се отказах. Истинската причина е, че не можех да си го позволя. Нямах пари. Когато баща ми почина, това място имаше нужда от всичко и аз му осигурих всичко необходимо. Или почти всичко. Вземи например тези два обора. Този е наполовина празен. А ми струваше цяло състояние. Но когато купих стадото с крави и построих всичко това, не знаех, че един тип от другия край на селото държи целия този бизнес в ръцете си. Той има около шестстотин глави добитък. Може би някой ден ще нарасне търсенето на мляко, но точно в момента няма такова нещо. Понякога си правя сметката, че това мляко ми излиза по пет долара на кофа. А ти дали не знаеш как се дои крава?
— Не, но можах да се науча през всичките онези лета, когато работех във ферма, преди… колежа.
Внезапният въпрос бе заварил Джим неподготвен. Той едва не беше казал „Юридическия институт“.