— Питам те, защото човек се привързва към кравата. Тя е като кучето или почти. Когато ти се наложи да продадеш някоя, защото е престаряла, някак си ти става болно, нали разбираш?
— Разбирам — кротко отвърна Джим.
Пред двамата мъже се изпречи телена ограда. Отвъд нея имаше незасята нива, най-малко десет акра дълга, прецени Джим, в която тревата се накланяше от лекия ветрец.
— Пасище за говедата за клане, ето това беше. Отвъд потока има още. Не знам защо ти разправям всичко това, но предполагам, че просто имам нужда да поговоря с някого. Понякога човек трябва да излее болката си, иначе тя ще му пръсне главата. Извинявай, Джим.
— Всичко е наред. И моята глава щеше да се пръсне по едно време.
— Кейт като че ли се досети за тази работа, като се има предвид, че препускаш из страната с това малко дете. Човек не прави такова нещо без причина, твърди тя.
Джим погледна часовника си. При тази скорост Кларънс щеше да му отнеме още един час, пък и последната му забележка беше прекалено лична.
— Трябва да прибера момиченцето си от къщата на Джени Мейси — рече той. — Вече съм закъснял.
— Да, разбира се. Не исках да те задържам. Децата винаги са на първо място. Винаги. — В очите на Кларънс имаше сълзи. — Никой не знае това по-добре от мен.
Този човек беше болен, сериозно болен, в много отношения. С натежало сърце и с тежка крачка, Джим си тръгна. Отново погледна часовника си. Наближаваше пет часът и цял ден не беше виждал Лора. Тя сигурно се чудеше къде е; може би плачеше за него. Той се втурна по пътеката, заобиколи хамбара и бързо пое нагоре по склона, накрая я завари да седи на тревата заедно с Рики и Кейт.
— Закъснял си да я вземеш и Джени я доведе у дома.
— Съжалявам. Утре ще й благодаря. Благодаря и на теб.
Канеше се да й обясни, че пътищата са задръстени, когато Лора се обади:
— Гледай, тате! Патенце!
Рики, който държеше тъничка книжка с картинки голям формат, и обясни, че „едно време“ била негова, но сега вече четял истински книги, затова я подарявал на Лора.
— Това е подарък от мен, макар че тя няма рожден ден — с известна гордост обяви той.
Джим беше трогнат.
— Много мило от твоя страна, Рики. Можеш ли да кажеш благодаря, Лора?
Очите й, тези загадъчни, яркосини очи като на Лилиан, блестяха от вълнение. Тя вече не плачеше за Миа. Децата забравяха толкова бързо! Но някъде там, далече, Мария знаеше, че тя е щастлива и обичана. Нервите му бяха толкова разнищени в този момент, че не беше на себе си. Малко оставаше и неговите очи да се напълнят със сълзи.
— Кажи благодаря — повтори той, както би направил един истински баща.
— Багодайя — каза Лора.
Рики направи ново съобщение:
— Щом навърши три години, смятам да я науча да чете, защото аз съм много добър в четенето. Знаете ли, че съм в първа група?
— Не, не знаех, Рики. Това е чудесно. Но все пак ще трябва да почакаш, защото на Лора й остават още няколко месеца.
— Тогава ще почакам, докато навърши три годинки. Много време ли има още дотогава?
— Ами, не е много — отвърна Джим.
Неволно погледна Кейт и извърна поглед, но все пак не и преди тя да го е усетила.
— Е, предполагам, че сега знаеш всичко за нас — рече тя.
— Не съм сигурен… — започна той.
— Видях те да вървиш с Кларънс и имам предвид онова, което сигурно ти е казал.
— Той е направо съсипан. Много съжалявам.
Като извърна лице от децата и понижи глас, тя изрече много тихо:
— Това е неговият живот. Целият му живот е тук. И ти ще трябва да напуснеш това място, нали разбираш, а днес май не си намерил работа.
Джим беше удивен.
— Как е възможно да си разбрала?
— Защото иначе щеше да ми кажеш. Пък и щеше да е изписано на лицето ти.
Това определено не беше простата жена, за каквато я бе взел във влака. Тя седеше, обгърнала с ръце коленете си. Като си помисли, че изправен, стърчи като върлина над главата й, той седна до нея.
— Тук няма да си намериш работа — рече Кейт. — Трябва да живееш в голям град.
— Не искам да живея в голям град.
После тя му зададе един смущаващ въпрос, толкова смущаващ, че той заекна, когато се опита да й отговори.
— Кой си ти, Джим?
— Това е един ужасно странен въпрос. Какво изобщо би могъл да означава?
— Искам да кажа, че имаш повече неприятности, отколкото ти се иска да признаеш. Ако не беше така, нямаше да оставиш миналото зад гърба си и да започнеш нов живот на близо хиляда мили от дома си. Във всеки случай това място не е подходящо за теб…
Обзет от гняв, той я прекъсна:
— Ти не знаеш нищичко за мен, Кейт, нито пък за това кое място е подходящо или не.
— Онзи ден минавах покрай къщата и чух музиката. Мъжете наоколо нямат грамофонни плочи с валсове на Щраус.