— Е, и? Беше много хубав валс. Звучеше много приятно и си помислих, че е добре Лора да го чуе.
— Ти избягваш отговора на въпроса ми.
— Не си ми задала въпрос.
— Зададох ти. Кой си ти?
— Наистина ли искаш да знаеш? Добре, ще ти кажа. Обрах една банка във Филаделфия и имам две бомби в колата си, затова преследвачите са по петите ми.
Кейт се усмихна.
— И малката ти дъщеричка беше в колата, нали? Не, Джим. Никой не те преследва. Ти бягаш по собствена воля. Знам, че си загубил жена си, но у теб има и нещо друго, което ме натъжава. И особено тъжно ми е за Лора.
Тази жена отиваше твърде далече! И все пак на лицето й беше изписано искрено и нежно изражение…
— Кларънс е много болен, това напрежение ти стига — отвърна й той също така нежно.
И тогава се появи онова изражение — беше го забелязал, после го бе забравил, а сега си го спомни — когато тя бе седяла на гърба на пъстрия кон, вперила поглед в околните хълмове. Това изражение бе придало мигновена красота на чертите й, които не бяха красиви, а просто правилни и без забележими недостатъци. Човек не би я забелязал в тълпата. И все пак тя привличаше вниманието.
В теб има нещо, което ме натъжава.
Кейт се изправи.
— Е, аз трябва да приготвя вечерята. Хайде, отивай да си свършиш работата, Рики. Кучетата са гладни и чакат теб.
За миг Джим ги наблюдаваше как отиват към дома си. После хвана Лора за ръка и тръгна нагоре по склона към мястото, което за много кратко време бе техен дом.
— Патенце, тате — бърбореше Лора, стиснала в ръце книжката с картинки. — Пате, тати.
— Да, пате. Много е хубаво, миличка — отвърна й той, докато мислеше напрегнато.
Първата му работа беше да приготви вечерята й, а след това трябваше да я изкъпе, да й прочете приказка и да я приспи. А после… после щеше да настъпи дългата нощ, той щеше да лежи буден и да продължава да мисли напрегнато.
„На хората не им трябва много — рече си Джим. — Като си помислиш, онова, от което наистина имаме нужда, е много просто — да не се страхуваме от утрешния ден.“
Край пътя имаше цяла редица гюмове с мляко, което се вкисваше в жегата. Беше девет и половина и Джим, който се връщаше от къщата на Джени Мейси, където бе завел Лора, завари Кларънс да стои вторачен в тях.
— Можеш ли да повярваш? — извика той. — Онези негодници са се успали и са пропуснали пикапа, който събира млякото. Това е последната капка. — Ритна яростно един гюм и го преобърна. — Всичко! Всичко, до което се докосна, се разваля!
Джим изправи гюма и рече кротко:
— Хайде да ги пренесем обратно. Ще трябва да ги изпразнят и да ги лъснат. Няма нужда да се разстройваш толкова много, Кларънс. Някои неща просто се случват.
— Нещата не се случват просто така! Хората позволяват да се случат. Откакто татко почина, вървим все надолу. Вината не е моя, аз се старая и старая, но нося нещастие на всичко, което докосна. Когото и да наема на работа, той не ми помага. Понякога си мисля, че всички са против мен, че искат да се проваля, че ми завиждат, те упорстват, зад гърба ми, те…
Джим впери поглед в лицето на този беден човечец, чиято уста беше изкривена подобно на скъсана маска, той преживяваше пълен срив.
— Хайде. Давай да пренесем гюмовете обратно в обора.
— Не искам дори да припаря до обора. Ако ги видя, ще им дам да се разберат, а те ще напуснат и какво ще правя после? Въобще какво ще правя? Затънал съм в тази каша и ръцете ми са вързани, а на врата ми е стегнато въже. Разбираш ли?
— Послушай ме, Кларънс. Ще отида да изпратя мъжете да пренесат гюмовете. А след това ние двамата с теб ще се поразходим.
Двама млади мъже пушеха пред обора, когато Джим ги прекъсна.
— Веднага отиваме — каза единият. — Какво се е случило? Той да не е припаднал? Часовникът на Тим не иззвъня сутринта и за първи път закъсняхме с доенето на кравите. И какво от това? Старият Кларънс си губи… — И той направи обиден жест, като завъртя показалец до слепоочието си. — Всеки ден намира за какво да хленчи.
Те вече не го уважаваха. Виждаха в него слабостта, поражението, потъващия кораб.
— Нямам време да приказвам за мистър Бенсън. — Джим ги изгледа хладно. — Вие също. Тук има много работа за вършене и е най-добре да се захващате веднага.
— Имам толкова много земя — отново подхвана Кларънс, когато Джим се върна. — Бих могъл да произвеждам сено. В интерес на истината, по едно време го правех, имаше толкова много, че не можех да го продам всичкото, тъй че имам ужасно много земя, която си лежи там и яде пари за данъци.
Това беше един от онези редки дни, когато температурата осигурява комфорт за човешкото тяло, небесният свод се извисява съвършено син над цветущата земя, а човешките същества би трябвало да се радват просто, че са живи. Вместо това Кларънс подхвана отново старата си жална песен.