— Знам, че ми трябват нови машини. Без мое знание част от старите са били оставени навън да ръждясват.
Много обаче от тях са били остарели още по времето на баща ми. Ще ми трябва цяло състояние, за да ги заменя с нови, а аз съм затънал до гуша в дългове. Сигурно си чул за това, целият град говори, но ти си чужд човек тук, така че може и да не си.
— Чух нещо такова, да. Какво ще правиш?
— Това си е моя работа. Опитвам се да измисля нещо, но вече не мога и да мисля.
Колко добре познаваше Джим това състояние… Ала наред с желанието да му съчувства, той изпитваше и нетърпение. „Ами какво щеше да стане, ако този човек имаше моя проблем?“
— Трябва да опростиш нещата — каза рязко той. — Баща ти е успявал да се справи тук, ти също можеш. Земята е богата, но не знаеш как да я използваш.
Кларънс го погледна смирено и боязливо.
— Нали ти казах — изломоти той, — исках да приложа на практика наученото, неща, които баща ми никога не е знаел. Но просто имах лош късмет, това е всичко.
Джим запази спокойствие.
— Виж сега — подхвана той, — фермата ти е същински миш-маш. Дойни крави, изоставени боровинкови полета, овощни градини, пълни с гниещи плодове, царевица и една скъпа и неизползвана оранжерия. Трябва да решиш какъв искаш да бъдеш и какво искаш да правиш. После го направи.
Кларънс повдигна увисналата си глава и каза жално:
— Искам да запазя това място за моето момче. Трябва да намеря някой, който да ми каже как да го направя.
— Не те разбирам. Тук си живял цял живот и искаш да ми кажеш, че наоколо няма кой да ти помогне, да ти даде съвет? Нямаш нито адвокат, нито счетоводител, нито някой, дето работи в банката?
Кларънс подритваше камъчето и приличаше на дете, на което му се карат.
— Имах наистина, ама предполагам, че вече съм им дотегнал с моите беди. Аз съм много болен, нали разбираш. Сигурен съм, че ще ме разбереш, защото жена ти е починала от рак. Болен съм от същото. Преди две години ме лекуваха и всички смятаха, че съм оздравял. Или поне така ми казаха. Не знам. Но сега болестта се върна.
Джим нямаше сили да гледа тези очи и бе вперил поглед само в огромната му адамова ябълка, която подскачаше, когато Кларънс преглъщаше. Значи това беше: нищета, а сега може би и смърт. Известно време не можеше да измисли какво да каже.
След това думите сякаш сами дойдоха на устата му:
— Аз мога да дойда с теб в банката, за да поговориш с тях още веднъж, или там, където дължиш, ако смяташ, че бих могъл да ти помогна.
— Ще направиш ли това за мене? — Когато Джим кимна утвърдително, добави: — Непрекъснато си мисля единствено за Кейт. Няма друга като нея на този свят… Не бих искал да я оставя така, нея и момчето. Та затова може би ти ще успееш да измислиш някакъв начин да поговорим с тези хора…
Джим се извърна. Хрумна му странната мисъл, че от него в никакъв случай не би станал лекар. Не можеше да понася да гледа чуждата болка.
— Когато решиш, ще отидем, аз съм готов — каза Джим.
Глава 12
Мистър Холдън отбеляза с усмивка:
— Говорите като адвокат.
Той не изглеждаше чак толкова страшен, колкото Кларънс го беше описал, но може би трябваше да се признае, че това се дължи на присъствието на Джим. Той също му се усмихна в отговор.
— И други хора са ми го казвали понякога. В застрахователния бизнес, като се занимаваш с разни завещания и попечителства, все едно работиш в банка, както тук, налага се да се срещаш с куп адвокати.
— За застраховател, и при това от Мейн, разбирате много от земеделие, трябва да го призная, и то от земеделието в Джорджия.
— О, климатът е различен, но опъваш гръб на полето и се потиш по същия начин, мистър Холдън.
— А и вие ми казахте, нали така беше, че не сте роднина?
— Не. Ние сме просто приятели. И двамата сме фермери.
— Е, както казват, един приятел често прави повече за теб, отколкото всичките ти роднини. Не че не сме проявили голямо търпение към Кларънс и неговите дългове, знаем, че е честен човек, който се старае с всички сили. Но вие ни представихте някои съвсем нови идеи, някои доста разумни аргументи в негова полза. И като се посъветвахме, всички ние решихме да ви дадем шест месеца, за да видим дали ще успеете да му помогнете да се откаже от някои от многобройните си начинания. Какво ще кажеш за това, Кларънс?
Кларънс почти не бе проронил и дума през цялото време, а двамата бяха в кабинета на директора от близо два часа. Седеше безпомощен като дете и покорно слушаше, а сега просто кимна и се усмихна.