Всяко изречение трябва да завършва с възходяща градация, ако искаш да окуражиш някого. От тези елички нямаше да има особени приходи поне през следващите пет години, а дори и тогава щеше да е по-добре да се продадат само петдесет процента от тях, като се оставят другите да растат десет години, за да дадат повече приходи. Но Кейт беше умна. Щеше да се сети за всичко това, без да е необходимо да го обяснява.
— Значи сега сме там, откъдето започнахме — каза тя. — Няколко пилета за яйца, Люси за мляко, плодове и зеленчуци за трапезата, сено и царевица за пари в наличност. И боровинки за продан, много боровинки. Така стояха нещата, когато аз дойдох тук.
— Е, не съвсем.
— Не исках да кажа… ти, разбира се, направи големи промени. Имам чувството, че всичко наоколо е такова, каквото беше някога. По-мирно и тихо.
Джим беше любопитен.
— Трябва да е било много различно от мястото, където си живяла, преди да се омъжиш.
— Виж как се появява мъгла. Ще вали — каза тя, сякаш не беше чула думите му.
— „Есен, сезон на мъглите“ — цитира той без всякаква причина просто защото му бе хрумнала тази поетична фраза.
— Но не е същото като в Англия, струва ми се.
— Не, съвсем не. Онова, което за тях е лека мъглица, ние бихме нарекли хубава гъста мъгла.
— Бил си там?
— Да.
— За застрахователен агент си пътувал доста. В Англия и Франция… къде другаде?
Изобщо, споменавал ли беше някога Франция? Явно го е направил. Може да му се беше изплъзнало от езика, докато разговаряха с Кларънс, несъмнено не го беше споменавал пред нея, защото двамата почти не бяха разговаряли през цялото това дълго лято.
— Никъде другаде. Веднъж прекарах там кратка ваканция — изрече той малко неловко.
— Просто не разбирам защо стоиш тук — изведнъж каза Кейт — и правиш всичко това за нас.
Джим си спомни, че преди известно време тя като че ли му беше задала същия този въпрос. Затова помълча, премисляйки внимателно отговора си.
— Нека да го определим така. Това беше един много заплетен случай, който трябваше да бъде решен, бизнес, който отиваше към пълен провал, а за мен лично представляваше предизвикателство.
— В началото ти ми каза, че си имал нужда от смяна на обстановката и от кратка почивка. Но вече започва втората година, откакто си тук.
Притворените й сиви очи с цвят и форма, които им придаваха малко сънлив и мечтателен вид, го гледаха втренчено. Объркан, той отвърна на въпроса й с въпрос:
— Не си ли чувала някога просто за човешка доброта? Съпругът ти е прекалено болен, за да се справи с проблемите ви, а става и все по-зле. Помислих си, че мога да помогна.
— И това е единствената причина?
— Причината си я бива, нали?
— Не се притеснявай, Джим. Толкова съм ти благодарна за онова, което направи. Само дето цялата работа ми изглежда много странна. Хората обикновено не си помагат по този начин.
„Извърта — помисли си той. — Точно това го мразя.“ Щеше да е далеч по-лесно, ако можеше да й каже: „Виж какво, въпросите ти не ми харесват! Не ми харесва да съм в недоумение, да не мога да разбера дали ти досаждам с присъствието си тук, или искаш да остана“.
— Чудех се дали вие с Лора ще искате да дойдете на рождения ден на Рики утре — каза тя.
— Разбира се, че ще дойдем.
— Няма да е истинско тържество, защото Кларънс няма сили за това. Ще занеса една торта в училището и ще приготвя още една за вечерята у дома.
— Какъв подарък да купя за Рики? Има ли нещо специално, което да желае да има?
— Каквото и да е. Отдавна не е получавал подаръци.
— Отивам в града да изпълня някои поръчки и ще си помисля какво аз съм искал да имам, когато бях на неговата възраст.
През полето към тях идваха двамата млади земеделски работници, същите, които така нагло се бяха подигравали с Кларънс в онзи ден. След като им беше предложил по-добри надници и бе определил строги правила, Джим ги беше вкарал в правия път. Елис и Том се развиваха много добре. С усмивка и твърда ръка, той бе успял да ги накара да се вразумят. Почувства се толкова доволен, че настроението му мигновено се повиши и дори беше в състояние да се усмихне под мустак при мисълта как биха реагирали Огъстъс Прат, Ед Уилс или който и да е от колегите му, ако го видеха сега.
Докато денят напредваше — той посети супермаркета, книжарничката, където се продаваха само канцеларски принадлежности и откъдето купи, както обикновено, нюйоркски вестник, а накрая и магазина за играчки, откъдето взе парцалена кукла за Лора, книга и бейзболна бухалка за Рики, в главата му се въртяха разведряващи мисли. Най-накрая щеше да си намери подходяща работа, ако не в конефермата, то в някое местно предприятие, където никой нямаше да се рови в миналото му, както бяха направили във фабриката. Върна се в къщата все така в добро настроение и отиде до дома на Джени Мейси, за да прибере Лора, след което се зае с обичайните си приятни задължения около нея, после я приспа и отиде в кухнята да почисти.