На плота лежеше пощата, която в бързината бе хвърлил там, без да я погледне. Все още се изненадваше, когато получаваше поща тук, макар че не би трябвало, защото абонираш ли се за списание, можеш да очакваш поток от рекламни материали. Канеше се да изхвърли цяла купчина от тях, когато пред погледа му внезапно изскочи някаква обява с две снимки и сякаш нещо го удари между очите.
Снимките стояха една до друга, всяка придружена от лаконичен текст: Бетина Улф, възраст, описание, датата, на която е изчезнала от Ню Йорк; след това Доналд Улф, следваха същите данни. Отдолу беше изписан телефонен номер, на който трябваше да се обади всеки, който ги разпознаеше.
Виждали ли сте ги?
Той се строполи на един стол. В продължение на няколко секунди стаята вихрено се въртеше около него, прилоша му. Ушите му кънтяха, сякаш неговото бунтуващо се сърце караше кръвта лудешки да препуска по артериите. Вкопчи се в плота на масата, откъдето лицата от снимките го гледаха вторачено.
Изминаха дълги минути, докато успее да се вземе в ръце. После започна да ги изучава. Едно двегодишно дете — вече тригодишно — не се различаваше много от милиони други на същата възраст, нали така? Човек например не би запомнил Лора, ако я беше видял някъде миналата седмица, нали така? А колкото до него самия, щеше ли някой непознат да си го спомни или да го отдели от тълпата, какъвто беше — малко над среден ръст, на неопределена възраст някъде между двайсет и пет и трийсет и пет години, нито слаб, нито пълен, с кестенява коса и очи? А той нямаше ли да изглежда почти като всички останали в тълпата, при положение че някой непознат му хвърлеше един бърз поглед? Нямаше да е същото, ако имаше например гъста бяла коса или бе висок два метра и десет сантиметра или метър и петдесет, или ако тежеше сто килограма, или ако имаше белег на бузата си, или… Разбира се, имаше хора със забележителна външност, с необикновени черти, като например с много стърчащ нос или много големи очи, или очила с много дебели стъкла. Той съвсем не беше от тях. Смяташе се за един от онези безлични хора, които виждаш всеки ден в тълпата.
Застана пред огледалото в банята, за да се огледа в най-големи подробности. Имаше големи, много правилни зъби. Но на снимката му те не се виждаха. Всъщност тя не беше много добра. Изглеждаше неясна. Явно, и съвсем естествено разбира се, Лилиан не си беше дала труд да запази хубави снимки, което му беше от полза. Може би трябваше да си пусне брада? Не. Това щеше да изглежда като прекалено явен опит да се дегизира.
Разпъваше се между страха и необходимостта да обмисли всичко. Дали някой тук, след като днес е видял тази обява, би могъл да забележи приликата с него? Нямаше ли да е умно да прекарва повече време в града, като се разхожда смело и нормално сред хората?
След малко, позовавайки се на недоказаното твърдение, че чаша топло мляко може да ти помогне да заспиш, Джим изпи една и заспа, но спа лошо, смущаван от лоши сънища.
Той се двоумеше, сякаш мозъкът му бе разделен на две половини. Едната бе скована от ужас. Другата блуждаеше сред гостите на рождения ден, съчиняваше правилните забележки в подходящия момент и след това отново блуждаеше безцелно.
Това хубаво момче, което седеше там пред празничната торта, въодушевено от факта, че е в центъра на вниманието, му напомняше за чудесния и жизнен син, който някога се беше надявал да му се роди. Заел мястото до малката маса, Кларънс имаше сивкав цвят на лицето; ако човек дадеше малко свобода на въображението си, можеше да види как смъртта се навърта зад гърба му. Отсреща Кейт се мъчеше да поддържа весело настроение. Малкото момиченце, седнало до Джим, бе причината той да е тук, в тази стая тази вечер.
Както обикновено, мислите му се насочиха към нея и се задържаха там. Ден след ден, той ставаше свидетел на разтварянето на цветната пъпка; правеше мънички открития за неща, които загатваха бъдещата й личност. Предишния ден му беше показала, че може да изброи десетте си пръстчета, беше наименувала носа и зъбките си, а когато я остави при Джени, му махна с ръка. Днес пък, докато се приготвяха за рождения ден, съвсем решително бе избрала сама какво иска да облече.
„О, какво ще стане с нея! — възкликна той в душата си. Ръката му трепереше. — Трябва да направя нещо с живота си, което да й даде сигурност, а толкова се страхувам.“