Рики говореше:
— Когато стана на десет, ще мога да имам кон като татковия.
— Това е хубаво — рече Кейт. — Но за момента си имаш пони и го обичаш.
— Знам. Но татко ми обеща да ми подари кон като Капи за десетия ми рожден ден. Той обеща.
Тримата възрастни на масата не смееха да се погледнат.
— Точно сега татко не може да язди — невинно обясняваше Рики на висок глас, — но много скоро ще може. Мистър Фулър, може би вие някой път ще пояздите с мен нагоре по хълмовете, докато татко се оправи? Мама е прекалено заета с него.
— Разбира се. Разбира се, ще пояздим — каза Джим.
— А междувременно — побърза Кейт да припомни на сина си — Джени отива по работа в селото и ми каза, че ще те закара. Нали искаше да се видиш с някои приятели тази вечер? Съгласен?
— Добре, мамо. Добре, татко.
— Наистина ли смяташ да пояздиш с него? — попита Кларънс, след като Рики бе тръгнал.
Какво би могъл да му отговори? Само Бог знаеше къде щеше да бъде самият той на другия ден по същото време.
— Докато все още съм тук, с радост ще го направя — отвърна той. — Рики е страхотно момченце, много специално.
— Чудех се… Каза: „Докато все още съм тук“. Това означава ли, че се готвиш да ни напуснеш?
Кейт се изправи, извини се и излезе, докато Кларънс продължи да говори тихо:
— Исках да кажа… много е тежко за мен… би ли могъл, ще останеш ли, докато всичко това свърши за мен? Или може би по-дълго, ако тя има нужда от помощ? Знаеш какво е положението. Няма да отнеме много време или… поне така смятат. Ако останеш, докато тя си стъпи на краката… Ти вече направи толкова много. Искаш ли да ти плащам, за да останеш още малко? Или просто да не плащаш наема за къщата. Така ще си оправим сметките, нали?
Джим се мъчеше да измисли нещо безболезнено, нещо, което да не е нито отказ, нито намек за обещание, което не би могъл да изпълни, когато Кейт се върна.
— Кларънс, трябва да си лягаш — рече тихо тя.
Изпълнен с облекчение, Джим се съгласи:
— И моята Лора вече е уморена. Отдавна мина времето й за лягане.
Докато се приготвяше да си тръгва в преддверието, той наблюдаваше как Кейт помага на съпруга си да се изкачи по стълбите. Помисли си, че у нея има някаква промяна. Ами да, разбира се, косата й изглеждаше по друг начин. Беше я оставила да порасне и къдриците й се бяха изправили от собствената си тежест. Сега дългите лъскави, живи рижи коси падаха надолу, под раменете й. Чудно, че по-рано не беше забелязал това!
И изведнъж му хрумна една налудничава мисъл, която нямаше нищо общо с косите й: Тези двамата не си подхождат. Въобще не биха могли, не и в действителност. Той я обожава, но за нея само детето ги свързва. Тя е прекалено схватлива, прекалено умна за него.
След като хвана Лора за ръка и двамата излязоха навън в нощта, той си каза: „Господи, боже, какво ми влиза в работата дали тя някога го е обичала… така, както аз си представям любовта… или не?“.
На сутринта ръката му отново започна да трепери и докато режеше един портокал за закуската, ножът му се изплъзна и го поряза над китката.
— Проклет глупак — промърмори той, когато кръвта, страшно много кръв, закапа по плота.
След това въздъхна, защото зърна скъсания вестник с изписания под снимките въпрос: Виждали ли сте ги? Никак не му беше лесно да се превърже сам с лявата ръка, да вдигне циповете на Лорините дрешки и да завърже връзките на маратонките й пак с нея, докато онзи въпрос сякаш се хилеше в лицето му: Виждали ли сте ги?
— Бу-бу — отбеляза с известен интерес Лора. — Боли ли?
Наистина го болеше, и то толкова много, че явно трябваше да се погрижи за раната. След като остави детето в дома на Джени, той се върна при колата и застана там, изпълнен с колебание.
Въобще не беше възможно да избегне отиването до града. Трябваше да ядат нещо, нали? И трябваше да купи вестник, да се подстриже и… да живее. Ако беше писано да се случи нещо (че откога вярваше в предопределението?), никой не можеше да го предотврати. Той влезе в колата и след като кара бавно, хванал кормилото с лявата ръка, пристигна в дома на доктор Скофийлд.
— Много лошо си се порязал, Джим. Трябва да си мислил за нещо друго, когато си го направил.
— Предполагам. Случва се.
— Между другото кога за последен път си си правил профилактичен преглед?
Той искаше да се измъкне оттам, да изпълни няколко неприятни поръчки и да напусне града колкото е възможно по-скоро. А този приказлив старец се опитваше да го задържи.
— Преди две години. Не си спомням точно. Може би миналата година. Имам много…
— Знам, знам. Имаш много проблеми на главата си. Това не е причина да занемаряваш здравето си.