Джим си наложи да се усмихне.
— Аз не занемарявам здравето си. Здрав съм като скала.
— Е, точно в момента не си. Целият трепериш. Съзнаваш ли, че едва не си срязал артерията? И тогава какво щеше да стане с Лора? За теб не те е грижа, ами за нея? Хайде сега, иди там, съблечи се, сложи един халат и нека да ти направя кардиограма, да ти премеря кръвното и всичко останало.
Думите на лекаря подействаха веднага. Здравето му наистина бе единствената гаранция за Лора. Ами какво щеше да стане, ако той пострадаше при злополука или умреше от пневмония, или… Глупак! Беше възприемал здравето си като някаква неизменна даденост.
Когато един час по-късно се върна в кабинета на лекаря, Джим научи, че макар да няма някакви сериозни органични увреждания, „по някаква причина е под прекалено голямо напрежение и трябва да направи нещо по този въпрос“.
— Знам, че е лесно да кажеш на някого да престане да се притеснява, лесно е и доста абсурдно. Знам също така, че си понесъл много тежко загубата на съпругата си, което си е съвсем естествено. Но е очевидно, че бягството не ти е помогнало достатъчно. Вероятно трябва да се върнеш обратно при приятелите си, в добре познатата обстановка.
„Този човек е умен“ — мислеше си Джим. Липсваха всякакви физически симптоми, но той бе изровил скритото. И отговори нехайно и уклончиво:
— Американците обичат да започват живота си отначало. Обичат да пътуват на запад. Аз се намирам малко по на запад от мястото, от което тръгнах, нали разбираш.
— Добре, значи си започнал живота си отново. Тогава, може би, имаш нужда да общуваш малко повече с хората. Може би се нуждаеш и от някой друг, освен от малкото си момиченце.
— Вече не е толкова мъничка.
— Дори и така да е. Трябва да се присъединиш към някаква група от хора. Трябва да имаш свое място. Аз не съм психиатър, но поназнайвам някои неща.
— Май забравяш, че само минавам оттук. Нямам намерение да оставам дълго.
— И въпреки това няма да ти навреди, ако завържеш някои познанства. В неделя у дома винаги идват куп роднини, главно децата и внуците ни. Вратата е отворена. Елате с Лора. Присъедини се към тълпата.
— Наистина много любезно от твоя страна. Ще гледам да дойда — каза Джим, който искаше единствено да се измъкне от тук.
— Чувам да говорят навсякъде за теб, дори в болницата — че идваш тук като съвсем чужд човек и поемаш в ръцете си каузата на Кларънс… това е такъв прекрасен акт на милосърдие! Хората отдавна се притесняват за семейство Бенсън. Е, ти знаеш всичко по този повод, разбира се.
Разбира се, Джим не знаеше всичко, всъщност не. Нещата не се случваха просто така. Сигурно имаше много повече, толкова много неизвестни, въпроси на характера, на два характера, на Кларънс и Кейт, и онова, което ги беше направило такива, каквито бяха. Всичко бе толкова сложно… както винаги. На него самия му беше известно много добре и от това го заболя главата. Пък и не беше негова работа.
Но Скофийлд продължи в типичния си безобиден стил:
— Кларънс е човек от най-добро качество. Искам да кажа, че е честен, надежден. Да, от най-доброто качество. Лошото е… ами той не е от най-умните. Кейт беше само на деветнайсет години, когато се омъжи за него, твърде млада, ако питаш мен. Човек е така заслепен, че всъщност въобще не вижда с какъв се свързва, дали това е правилният избор за него. А след това идват бебетата, макар че тези двамата дълго чакаха дете и както върви, то ще им бъде единственото.
Добрият доктор със сигурност нямаше лоши намерения, но тези прекалено лични разговори за Кейт Бенсън неизвестно защо не допадаха на Джим. Втурна се да си върви, преди да е чул още подробности от този род.
Навън на улицата го спря мистър Холдън, който я прекоси, за да се присъедини към него.
— Искаш ли да те закарам до банката? — попита Джим.
— Не, благодаря. Аз живея на една миля разстояние и непременно го изминавам пеша в двете посоки всеки ден. Но най-напред трябва да ти кажа нещо страшно шантаво. Ще се смееш. Видя ли онази обява, дето пристигна с вчерашната поща, онази за изчезналото дете?
— Не, каква обява?
— О, от обичайните, само дето бащата, който явно го е отвлякъл, мъничко прилича на тебе. Мислех си, че като я видиш, хубавичко ще се посмееш, макар че хич не е забавно, разбира се.
Мъничко. Косата, очилата вместо контактните лещи. Само мъничко. Мили боже, моля те…
— Предполагам, че на тоя свят има милион души, дето приличат на мен.
— Разбира се. На мен също. Знаеш ли, трябва да ти кажа пак, че ти изненада всички ни, като излезе на печалба миналия месец. Никой не беше очаквал да се оправиш толкова бързо.