По-късно той се питаше какво още е могъл да каже в онзи момент, ако Рики не се бе появил и не бе прекъснал мъчителния разговор.
Със сигурност повече не можеше дори да си помисли да живее близо до Кейт. Напрежението му се засили толкова много, че усещаше как кръвта кънти в ушите му. Макар че мразеше да се самосъжалява, трябваше да се запита дали съдбата не е разпоредила от днес нататък да живее между чука и наковалнята.
Рано една вечер, след като Лора беше заспала, Джим излезе навън, за да успокои нервите си с една разходка в полите на планината. Светлината на удължаващия се пролетен ден все още се задържаше над черния път, докато в нашареното с облачни ивици небе гигантско V-образно ято диви патици се носеше с крясъци бързо на север.
Сложно, бе казала тя, без да има и най-малка представа колко сложно е всъщност. Докато крачеше, мислите му блуждаеха безцелно. Видя офиса си в кантората на „Ортън и Прат“ с изглед към авенюто; колите лъщяха подобно на бръмбари, пълзейки долу сред трафика. Дочу подчертано носовия глас на Ед Уилс. Видя снимката на семейство Прат върху бюрото. Видя Лилиан, излетната на дивана онази сутрин във Флоренция. Представи си как казва сбогом на Кейт, а след това потегля с колата заедно с Лора и нейните кукли на задната седалка, докато цялото му същество копнее да остане тук.
Как така беше пропуснал да забележи какво става с Кейт?
Пътеката се стесняваше дотолкова, че да премине през шубрака един-единствен кон. По-нататък пътят му препречи паднало дърво, ударено от светкавица по време на бурята предишната седмица. Вече изтощен, той седна на един дънер и направи опит да събере мислите си.
Как така беше пропуснал да чуе неизречените от нея думи? Отдавна трябваше да си замине оттук. Беше чакал твърде дълго. Човекът от конефермата беше размислил и се бе отказал да излезе в пенсия, така че и тази работа бе пропаднала. Оставаше му само една възможност: да направи някакъв ход и да разчита на късмета си частните детективи на Сторм да не го надушат. Не, нищо друго не можеше да предложи, освен болка и опасности — опасности, позор и болка. Простена и стресна един див заек, който кротко бе похапвал трева наблизо, докато той седеше като вкаменен.
Докато вървеше по обратния път, вечерницата се появи над очертанията на хълмовете. Де да можеше, подобно на моряк, да се ориентира по нея!
Горе в къщата нощната лампа хвърляше бледорозова светлина наоколо. В гнездото от пухкави играчки Лора спеше така сладко, че му се прииска да я вземе на ръце и да й каже колко много я обича.
Джим излезе отново на стъпалата отпред и впери поглед в къщата в ниското. Прозорецът на онази стая на долния етаж, където Кейт обичаше да чете, светна. Като омагьосан, той измина пътя надолу по склона и почука на вратата. Когато Кейт му отвори, той нямаше представа защо е дошъл и какво иска да каже. В съзнанието му се мярна единствено споменът как бе почукал на тази врата за първи път; това може да се беше случило вчера или преди цели сто години.
За миг двамата стояха неподвижно в коридора и се гледаха. След това издадоха някакви звуци, викове или може би зададоха някакви въпроси и се прегърнаха, вкопчвайки се един в друг.
Когато отново отвори очи, първото, което видя, бе часовникът на стената между два прозореца. Минутната стрелка подскочи леко от 7:20 на 7:21. Тя все още беше в прегръдките му, когато скочи на 25. Денят беше петък, часът — 7:25, в една априлска вечер, когато той я намери и отново я изгуби.
Някъде по света има една жена, която ще ти донесе голямо щастие, бе казал Огъстъс Прат.
Разделиха се и впериха погледи един в друг, изучавайки се. Очите й блестяха, а след това тя се разплака.
— Помислих си… о, Джим, помислих си, че ти никога… Само се надявах.
Какво беше направил току-що? Реалността го порази с цялата си сила.
— Не можех — отвърна той почти шепнешком.
— Заради Кларънс ли? Аз никога не бих го наранила. Знаеш това. Но той е мъртъв от месеци, а ние сме живи! О, Джим, ще ни бъде толкова добре заедно.
Боже господи, какво беше направил? Борейки се да намери твърда почва, да извлече някакъв порядък от хаоса, който бушуваше в главата му, той седна на дивана и обхвана с ръце нещастната си глава.
— Какво има? Какво не е наред?
— Вината е моя. О, Кейт, за всичко съм виновен аз.
— Виновен си? За какво си виновен?
— Защото трябва да замина от тук.
— За бога, ще ми кажеш ли какво означава това?
— Кейт, ти не разбираш. Как би могла? Не мога да остана с теб. Повярвай ми, о, мила моя, най-скъпа, не мога. Бих дал всичко да можех…
— Заминаваш!? Какво приказваш?