Тя трепереше цялата. Джим се изправи и посегна да хване ръцете й и да се опита да й обясни по някакъв начин, да я успокои, да се позове на здравия разум, но тя се дръпна.
— Как бих могъл да намеря подходящите думи. Няма такива. Не мога да остана. Не мога.
— Какво се опитваш да ми причиниш? — Беше извън себе си и ридаеше. — Какъв е този безумен, жесток номер? Ние с теб никога не сме говорили! Направи го сега. Не можеш да си заминеш и да ме оставиш така след… след…
Кейт се строполи на един стол срещу него. Лицето й се изкриви в прастарата маска на скръбта, ръцете й се сплетоха в скута, тя се взираше втренчено в него и чакаше.
Хрумна му една мисъл, изчезна и пак се появи, настоятелно: „Това напрежение е повече, отколкото човешки същества биха могли да понесат. Трябва някъде да има граници…“. И като се вгледа в отчаяното й лице, той заговори:
— Името ми е Доналд Улф. Преди няколко години срещнах една жена, която блестеше като диамант, и се ожених за нея. След известно време открих, че у нея няма нищо, освен имитация. Предполагам, че не биваше да я обвинявам прекалено много, защото ние сме такива, каквито сме, и в повечето случаи не знаем защо. Но не исках нашето дете да стане като нея и затова отведох Лора.
Свърши разказа си и погледна часовника точно в момента, когато минутната стрелка се премести на 7:45. Двайсет минути му бяха необходими, за да разкрие фактите — изпълнените с надежда, приятните, отчайващите, зловещите, непоносимите факти, всичките. Най-накрая, съкрушен, той зарови лице в ръцете си и се обърна с гръб към Кейт, за да не го гледа как плаче.
След малко чу леките й стъпки по килима и усети ръката й на рамото си.
— Джим, Джим, хубаво е да поплачеш. Аз плача за теб.
— Сега разбираш, защо не мога да остана при теб — прошепна той.
— Не, не, не разбирам.
— Писаха за нас с Лора по вестниците и поместиха една от онези обяви със снимки. Търсят ни навсякъде.
— Няма да ви намерят! Аз съм си спечелила добра репутация тук. Беше много умно от твоя страна да се появиш така смело в града.
Той се усмихна едва-едва.
— И беше много умно от твоя страна да разбереш защо го направих. Не че това е единствената причина. Вече имам приятели тук.
— Ти си на сигурно място, Джим. Никога няма да те намерят.
— „Никога“ е силна дума. Представи си, че ме открият. Помисли какво ще означава това за теб и Рики. Ти ще бъдеш съучастница в престъпление. Затова не мога да остана.
— Ако намерят теб, тогава нека да намерят и мен. Аз те обичам, Джим. А любовта означава лоялност.
„Каквато ти проявяваше към Кларънс“ — помисли той и го каза.
— Да, той беше добър човек, беше много нежен към мене, макар че той и аз… е, няма значение. Ако Кларънс беше жив, смяташ ли, че сега щях да ти казвам, че те обичам? Той не разбра и никога нямаше да разбере, че още в първия ден, когато ти пристигна тук с Лора, нещо се случи с мен. Накара ме да се чувствам виновна и затова исках да си отидеш.
Джим се изкушаваше, толкова се изкушаваше! Но това щеше да е грешка.
— Ти не искаш да бъда наранена, ако нещата се развият зле. Но ще ме нараниш повече, ако ме напуснеш сега.
„Между любовта и опасността“ — помисли си той, но не можа да продума.
— Веднъж или два пъти те попитах кой си и после съжалих, защото усетих, че криеш нещо и не е трябвало да те питам. Но въпреки това знаех, че не е нещо лошо, защото у теб няма нищо лошо. Ужасно е да отнемеш дете от майка му и ако едно добро човешко същество като теб го стори, то трябва да има някаква поразителна причина. Ти си въплъщение на добротата, Джим, и аз ти вярвам.
Джим продължаваше да мълчи. В сърцето и в главата му се бореха страхът и желанието. Изминаха дълги минути, а той седеше все така. Кучетата дотичаха в стаята отнякъде, където бяха спали, тръшнаха се тежко на пода и отново заспаха. Замрежената врата изскърца, когато Рики се прибра с един свой приятел и двамата се качиха на горния етаж. Потънала също в мълчание, Кейт отиде до прозореца и погледна навън в настъпилата нощ.
Да вземе решение.
„Кое да избера, едното или другото“, мислеше си Джим. Когато се обърна към мястото, където стоеше Кейт, вечерницата грееше в рамката на прозореца над главата й. И изведнъж тя сякаш му проговори.
„Избери любовта — каза му, — избери любовта.“
Да. Тогава той отиде при Кейт и я взе отново в прегръдките си.
Втора част
Какво мислеше тя
1982 г.
Глава 15
Една събота през пролетта Лора обяви натъртено по време на обяда:
— Хензел е бутнал вещицата в печката, за да не може да изяде него и Гретел. Знаехте ли?