Тя го бе попитала дали не иска да я види. „В меки цветове е — бе казала — боровозелено и прасковено. Надявам се да ти хареса.“ — Лицето й лекичко се бе сбърчило от притеснение, което го накара да се засмее и да го изглади с целувка. „О, ще ми хареса — беше отвърнал той. — Много ще ми хареса.“
Късно вечерта, след като всички си бяха тръгнали, новото семейство се качи на горния етаж, за да прекара нощта заедно за първи път в голямата къща. Джим излезе за няколко минути на верандата. Безлунната сребриста нощ навън бе застинала неподвижно. Нито един лист не помръдваше. Царяха съвършен мир и спокойствие, каквито той не познаваше, откакто напусна Ню Йорк, което сякаш се бе случило преди сто години. Всъщност… може би никога не беше вкусвал такова спокойствие.
— Какъв ден! — каза Кейт, приближавайки се зад гърба му. — Как се чувстваш? За какво мислиш?
— Цял ден се чувствам така, сякаш току-що съм спечелил продължителна битка. Опитвам се да се сетя за някакъв цитат.
— Ти, с твоите цитати! Хайде, кажи го.
— От Стоунуол Джексън е, нещо такова: „Нека да прекосим реката и да си отдъхнем на сянката“. Е, аз току-що прекосих реката и сега ще си отдъхнем.
Глава 16
Понякога Лора обичаше да се усамотява в стаята си. Харесваше й да разглежда нещата, които притежаваше: розовия халат, окачен в отворения гардероб, кутийка за бижута и най-важното — дневника, който татко й беше подарил предната година за деветия й рожден ден.
Подвързаното с червена кожа томче с ключе лежеше на бюрото. И ако го заключеше, никой нямаше да може да прочете тайните й мисли. Често обичаше да чете написаното, сякаш беше роман.
„Обичам да чета. В книгите има много неща, най-различни неща, които те карат да забравяш неприятностите, например счупения пръст, който ме болеше така ужасно. Спомням си как четох приказката за ескимосите и техните иглута и болката ми почти мина. Чета всеки ден, когато се прибера у дома, само понякога, когато ми се спи, не чета. Излягам се на пода и гледам този красив таван с белите облаци по него. Тогава си спомням за лятото, когато плувам в езерото и гледам небето. Чудя се какво ли има наистина там горе, в небето. Нали все трябва да има нещо? Чудя се дали котката Фелиша, която лежи до мен на килима, въобще си мисли за такива неща. Татко казва, че животните, разбира се, също мислят, но ние не знаем какво.
Хората все ме питат защо съм кръстила котката Фелиша, но това е тайна и аз не им казвам. Фелиша се казва приятелката на Рик и един ден ми се прииска да го ядосам. Само че той не се ядоса. Смешно е, че взе да се държи като възрастен, откакто е в средното училище. Когато кажа нещо, той някак си ме гледа като възрастните, дето си мислят: «Какво умно хлапе!». Но понякога ме ядосва, защото вече не съм малка, на десет съм. Обаче всъщност нямам нищо против, защото Рик наистина ми е приятел, дори повече от някои от най-добрите ми приятелки в училище, като Меган и Джулия.
Един ден го видях гол. Не знаех, че е в стаята си, и отворих вратата. Не зная точно защо влязох там. Струва ми се, че търсех бонбоните, дето все ги крие. Не трябва да яде бонбони, защото ти излизат пъпки, когато си в средното училище. Надявам се аз никога да нямам пъпки. Той скочи и грабна една хавлиена кърпа, но аз го видях. Изглеждаше странно. Предполагам, че се е оплакал на мама, защото тя ми каза, че трябва да чукам на вратата, преди да вляза. «Ти знаеш много добре» — каза ми тя. Но също така ми каза, че не трябва да се чувствам зле, задето съм видяла Рик. Не било лошо, само било неучтиво да гледаш хората, когато са без дрехи. Тъй че вече не мисля много за това, само понякога, защото наистина изглеждаше странно.
Ние двамата с Рик правим хубави неща заедно. Сега вече, след като съм на десет, не се налага да яздя понито. Татко ми обеща кон и много скоро ще отидем да видим една дребна кобила, която ще е много подходяща за мен; или аз за нея. Но ще запазим моето пони. То е живяло тук през целия си живот и сега трябва да остане и просто да се наслаждава на пасището. Татко казва, че животното не е като предмет, който можеш да дадеш на някого или да продадеш, без да нараниш чувствата му.
Татко казва, че бялото зайче, което стои на нашата морава и през повечето време пасе трева, най-вероятно е било подарено на някого за Великден, а той не го е искал и просто го е изоставил край пътя. То не си играе с другите зайци тук, но те са кафяви и диви и може би не го харесват, но аз го харесвам. Като не го видя няколко дни, ми става мъчно за него и се надявам, че не го е смачкала някоя кола или не го е изяло някое куче.