Когато имам кон, ще искам да е пъстър като на мама. Тогава ще яздя по дългата пътека нагоре по хълмовете. Един път ходих там, когато яздих с татко на неговия кон. Тогава бях много малка, но си го спомням. Като се качиш горе на върха, можеш да видиш далече долу един голям водопад. Главата ти се замайва, като гледаш от толкова високо. Там не можеш да влезеш да плуваш. Водата тече толкова буйно. Но можеш да завържеш конете и да си направиш пикник горе, на върха на хълма.
Харесват ми нещата, които правим. Много от моите приятели не правят нещата, които ние правим. Рик казва същото за някои от неговите приятели. Миналата събота посадихме две магнолии. Едното дърво е на Рик, а другото мое. Сега приличат на пръчици, но един ден ще станат големи дървета и ще имат розови цветове. Ние двамата с Рик се грижим за тях. Трябва да ги поливаме и да ги торим, каква глупава дума. Все още не са пораснали много, но татко казва, че е, защото сме ги засадили току-що, едва миналата събота.
Единственото нещо, което не правим, е, че никога не ходим надалече. То е, защото татко мрази големите градове. През пролетната ваканция Джулия ще ходи със семейството си във Вашингтон, за да видят паметника и цъфналите вишни и може би дори президента. Чудя се дали ще разговарят с него, или просто ще го зърнат през оградата. Във всеки случай и аз искам да отида там, но татко не иска и това наистина много ме ядосва. Наистина съм ядосана. Мама казва, че не бива. Тя казва, че той е най-милият човек на света, и ми се струва, че това е вярно. Да, вярно е.
И мама е много мила. Тя почти никога не ни се сърди за нищо. Татко също. Искам да кажа, да са сърдити наистина, както родителите на някои други деца, които ги карат да плачат. Понякога бащата на Джулия Скофийлд се държи гадно. Крещи й. Тогава тя ходи при дядо си и баба си и те я карат да се чувства по-добре. Нейният дядо е лекар и ме харесва. Казва, че ме е познавал, когато съм била на две годинки. Не си спомням. Той казва, че тогава татко ме е довел от Филаделфия. Веднъж чух татко да казва на мама, че доктор Скофийлд приказва прекалено много. Но аз не мисля така. Той разказва вицове и аз го харесвам. Иска ми се да имах дядо.
Иска ми се цялото ми семейство да не е мъртво като майка ми. Нейната снимка стои на бюрото ми точно до този дневник. Гледам я много често. Според мен прилича на журналистка от телевизията. Има тъмна коса като моята. Странно е, като си помисля, че тя ме е отгледала вътре в тялото си, а аз дори не я познавам. Понякога ми се иска да имах рижи коси като на мама, защото я обичам, а майка ми не мога да я обичам, защото не я познавам. Но все пак понякога си мисля за нея и наистина ми се иска да я познавах.“
Глава 17
Когато под напора на топлия вятър пожълтелите листа се изсипват с шумолене на земята, залезът настъпва рано. Щурците пеят, а птиците мълчат. Следващия месец по това време листата ще са опадали от дърветата и ще бъде прекалено тъмно, за да чете човек на предната веранда.
Така размишляваше Джим, докато седеше, изопнал уморените си крака, а отворената книга бе паднала до него. Но това беше здравословната умора, която идваше след един дълъг и добре прекаран ден.
От ранна утрин мъже садяха млади елички в отдалечените ниви, докато на отсамната страна на потока товареха в камион вече поизраснали дръвчета. Изпълнен с приятни смесени чувства на благодарност и гордост, Джим бе наблюдавал как работниците експедират произведените във фермата продукти и ги откарват.
Сега Рик ги следваше надолу по пътя. Джим не можеше да не се усмихне. От деня, в който бе получило шофьорската си книжка миналия месец, момчето не пропускаше нито една възможност да я използва.
Той щеше да им липсва. В последния клас на гимназията, на крачка от колежа, тези момчета никак не си губеха времето. Поне някои от тях, а за Рик това бе съвършено вярно. Снощи на вечеря той разправяше толкова много неща за Апалачите, как преди милиони години тези заоблени зелени планини са били високи, назъбени и покрити с лед като Алпите, един факт, който Джим не знаеше. Рик несъмнено щеше да стане нещо като естественик, човек, който обича земята, какъвто беше баща му. И Джим замечтано си припомни онези следобеди, когато ставаше рефер на бейзболните или футболните мачове, които бе гледал на игрището на гимназията, припомни си шахматните партии, които двамата играеха през зимните вечери.
Вчера бяха деца, днес са юноши, а утре щяха да станат независими личности. Като говореше за младите, ето, че неговата Лора несъмнено беше като пример от учебник. Вече тринайсетгодишна, тя се чувстваше много пораснала и често правеше комични забележки, които го караха да се подсмихва. А понякога го изкарваше от търпение, както можеше да се очаква.