Двуседмичният отпуск на Лилиан бе насрочен за август. Двете със Синди щяха да ходят на минерални бани в Нова Англия. Тя се опита да подразни Доналд:
— Ще ти хареса, като разбереш, че мястото е само за дами. Там не пускат мъже.
Смутен, той я попита как би могла да си го позволи.
— Предполагам, че ти плащаш и за Синди, нали?
— Да, обаче не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Всъщност изобщо не е скъпо. Мистър Бъзли ми даде премия за извънредна работа, а към нея ще прибавя и коледния ми подарък, тогава го помолих да ми го запази за лятото, за да не го похарча набързо.
— Спести си парите. Прибери си ги. Аз ще платя.
— Не, не, ти вече правиш толкова много за мене, като живея тук с теб. Но все пак ти благодаря.
Само един-единствен път Синди ги беше посетила в новия им апартамент и оттогава Доналд не бе я виждал. Понякога се притесняваше, като си мислеше, че той е причината Лилиан да се раздели с приятелката си. Чак такъв сноб ли беше? Но знаеше много добре, че не е никакъв сноб. В същото време винаги, когато предложеше да поканят Синди, Лилиан даваше да се разбере, че не я иска на гости.
— Слушай, Доналд. Двамата нямате нищо общо, защо да се опитвам да ви събера насила? Остави това.
Е, нека двете се наслаждават на двете седмици в лукс, на масажите и плуването, на вечерите заедно и на екскурзиите в планината, на разговорите по женски, макар че какво ли общо имаше между тях, че да си разговарят за него, той направо не можеше да си представи.
Август никога не бе му се струвал толкова дълъг. Появиха се нови клиенти, излизаше да вечеря с някои от колегите от кантората и след това се прибираше в един апартамент, изпълнен с мъртвешка тишина и някак прекалено голям за него. Никога през живота си не бе изпитвал толкова силна нужда да бъде с друго човешко същество.
Докато нея я нямаше, се случиха две неща. Първото беше, че го повишиха стана съдружник във фирмата; това означаваше, че името му щеше да стои най-отгоре, в антетката на фирмената бланка, както и значително нарастване на приходите му; това означаваше най-вече огромен респект. Второто беше една неочаквано насрочена конференция в Лондон. Както осъзна по-късно, именно отиването му в Лондон ускори вземането на онова решение.
Там го чакаше младата жена, от която Огъстъс Прат се беше възхищавал някога. Е, Доналд също; той всъщност бе много привързан към нея, както от време на време се чувстваше привързан и към една друга млада жена в Париж, а и към мнозина други в родния си град. Но на нито една от тях не бе намеквал, че мисли за женитба.
Ето защо не беше подготвен за упрека, който получи, докато двамата си пиеха питиетата в края на деня в лондонската кантора.
— Следващия месец се омъжвам и заминавам да живея в Единбург — каза му тя, — тъй че е малко вероятно да се срещнем отново, Доналд. При това положение се чувствам свободна да ти кажа какво мисля. Аз наистина те обичах. Щях да се омъжа за теб, ако ме беше помолил. Всеки път, когато бяхме заедно, се надявах, че ще го направиш, преди да си заминеш. А после се заклевах пред себе си, че самата аз ще те помоля да се ожениш за мен при следващата ни среща. Не го направих поради прекалено голямата си гордост, престорена гордост. По-късно се уморих да чакам и срещнах друг мъж. Ние с него се обичаме и аз съм много, много щастлива.
За миг Доналд не знаеше какво да каже. Тя го гледаше право в очите и несъмнено бе забелязала, че бузите му пламтят. Изпълнена с гордост и достойнство, изглеждаше много хубава; винаги е била хубава. И въпреки това, докато я гледаше в този момент, Доналд изпитваше само дълбоко разкаяние и чувство на вина, задето така непохватно бе наранил чувствата й.
— Съжалявам — каза той. — Не знаех. Не съм си и помислял. Моля те, прости ми, ако можеш.
Като се върна в хотела, той направо изпадна в паника. Дали не приемаше Лилиан за някаква даденост? Дали краткотрайното им познанство му даваше основание да не бърза? А само как я гледаха другите мъже, дори собствените му приятели… Колко дълго щеше да го чака тя? Той погледна часовника, а после телефона. У дома бе ранен следобед, а това означаваше, че тя е на работа в кантората.
— Изплаши ме! — възкликна Лилиан. — Добре ли си?
При звука на гласа й у него бликна някакво смесено чувство на облекчение и бурна радост и той едва проговори със задавен глас:
— Слушай. Важно е. Ти беше на почивка, сега аз съм далеч от теб и в това няма никакъв смисъл.
— Кое няма никакъв смисъл? За какво говориш?
— За това, че не сме заедно, не разбираш ли? Ние двамата имаме нужда да бъдем заедно, идеално си допадаме. Дявол го взел! Не мога да намеря точните думи. О, Лилиан, липсваш ми! Представи си, че сега съм коленичил пред теб, поднасям ти кутийка с пръстен и те моля да определиш датата. И нека да е скоро. Искам да кажа скоро, трийсет дни и нито минута повече. Съгласна ли си?