— Да — промълви той.
— Иска ми се по-малко да се страхуваш. За твое добро е. Не е, защото ни се налага да пътуваме, разбира се, че не. Хич не ми пука какво правят другите хора, пък и във всеки случай Лора спомена само някои, много малко на брой. Повечето хора от града не могат да си позволят да пътуват всеки път, когато училището е във ваканция. Не. Именно твоят страх ме натъжава. Вече изминаха единайсет години, откакто пристигнахте тук, и както виждаш, нищо не се е случило, дори когато пак бяха сложили онези снимки по кутиите с мляко миналата година. Не си извършил убийство. Има си някаква граница на сумите, които ще похарчат за такъв случай.
— Бъди по-търпелива с мен, Кейт.
— Скъпи, аз съм търпелива.
— Не само заради нея, но и заради теб се страхувам толкова много всеки път, когато стане дума да напуснем това място дори за един ден. Никога не съм се смятал за страхливец, странно е, че не мога да се отърва от това чувство.
— Страхливец ли? Това е последното нещо, в което би могъл да те обвини човек. Затова нека оставим тази тема. Чети си книгата.
Такова е чудото на книгата — четеш си в познатата стая в тиха вечер и изведнъж вече не си там; в Тибет си или може би на Южния полюс и се бориш за живота си на заседнал в ледовете кораб. После часовникът отмерва кръгъл час, някаква врата се затръшва и ти се връщаш обратно в стаята.
— Кой беше? — попита Джим.
— Просто Рик.
— А къде е Лора?
— Тя се прибра преди половин час.
— Тогава да заключваме вратите. Беше дълъг ден.
Когато минаваше покрай стаята на Лора, почти винаги се стараеше да не поглежда вътре. Онази ужасна снимка върху бюрото й винаги попадаше в зрителното му поле. Тя явно бе пред погледа на Лора през цялото време, докато си пишеше домашните. Той се зачуди какво ли би могла да си мисли тя. Колкото до него, струваше му се, че младата жена с разкошни тъмни коси и съвършени зъби винаги му се хили. Искаше нещо да се случи с тази снимка, кучетата да я сдъвчат или някой да я открадне.
О, той благодареше на Бог и всички светии, че му бяха дарили Кейт, благодареше за нейната сила, за нейната честност, нейния смях, нейната мека кожа, нейните устни и разтворените й обятия. Затова Джим влезе в стаята, където тя го чакаше, и плътно затвори вратата.
Глава 18
Бюрото бе разположено между двата прозореца с изглед към конюшнята и хамбарите, намиращи се сравнително близо, и към издигащите се зад тях хълмове в далечината. На него лежаха солиден учебник по геометрия, снимка в тънка махагонова рамка и дневник с дебела корица, подвързана с червена кожа.
Лора набързо прелистваше страниците. Сега, на петнайсет години, десетгодишната й личност й се виждаше забавна, а настоящата я смущаваше. Мислеше си, че има нещо много тийнейджърско в това да излива емоциите си върху хартията. Навярно трябваше да се откаже от дневника.
Но от друга страна, това не беше ли характерно и за възрастните! Само като си помислеше за всички онези прочути хора, които са водили дневници, хора, за които пише в историческите книги. Навярно и те са се чувствали по-добре, като са записвали нещата, за които не им се е искало да говорят.
„Случва се — мислеше си тя — в някой най-обикновен ден като днешния, в хубав ден, когато поглеждам, както обикновено, през прозореца и мога да наблюдавам мама да къпе кучетата в тенекиеното корито долу или виждам как Рик — откакто е в колежа, обича да му викат Ричард — се връща заедно с татко от полето… и тогава изведнъж ме обзема мъчителна тъга. Не ми се случва много често, но се случва. Предполагам, че вече са ми казали всичко, което могат, и сигурно моите въпроси са им дотегнали: коя е другата ми половина?
От толкова дълго време гледам тази снимка, че мога да я видя и в тъмното. Струва ми се, че малко приличам на нея, но не наистина. Както е усмихната, зъбите й се виждат повече от моите. Със сигурност не приличам на татко. Какво знам за нея? Не много, най-вече, че е обичала да рисува, макар да не е била художничка. Но е искала да стане. Била е много умна, казва татко. Той съжалява, че не може да ми каже много неща за нея. Със сигурност ми е тежко, че ми отговаря на толкова малко въпроси. Работата обаче е там, че двамата са били заедно твърде кратко време. Срещнали се, оженили се, през същата година съм се родила аз, а две години по-късно тя умряла. Това прави само три години или малко повече. Каква ужасно тъжна история.