И пазарлъкът започна.
— Да, разбира се — промърмори най-после той. — Има някои неща, които трябва да направя. Дори съм длъжен да направя. Но ще ми трябва помощ. Още десет жреци… а може би и повече.
— Но ти… — казах уморено, приемайки предложената от него игра. — Ти не…
— Е, не е необходимо да спазвам ритуала точно — отговори той. — Нали съм си добър по душа. — Той проследи с поглед кесията, която побързах да прибера. — Мога да го свърша и сам — продължи Превотант, изпълнен с желание кесията по-бързо да смени притежателя си. — Но ще ти струва… — Той огледа отново стоката. — Моите началници няма да позволят десятъкът да е по-малък от… три медни монети за всеки десет килограма от товара.
Въздъхнах.
— В такъв случай веднага трябва да тръгна към къщата на баща ми, за да му съобщя, че е разорен. — Въздъхнах и потупах кесията. — Десятъкът, който смяташ да вземеш, ще глътне всичко тук… и дори повече.
Превотант изглеждаше затруднен. Джуката му провисна. Помощникът му обаче ме изгледа злобно и ми се озъби, за да провери куража ми. Владеех се отлично и с нищо не се издадох. Пръв не издържа жрецът.
— Ще се справя — каза той. — Ще извърша едно опростено пречистване. Но за да бъде сигурно, то ще трябва да обхване целия склад. Десятъкът за него е една медна монета за сто килограма тегло. — Той вдигна ръка. — Обаче… трябва да извърша цялата работа самичък, само с моя помощник. Работата е много, а и подготов…
Извадих кесията от джоба си и му я дадох. Той бързо я прибра, а помощникът алчно се провикна.
— Ще свърша всичко за нула време — каза весело Превотант. — Буквално за нула време.
Изпратих един роб да донесе нещата му от закритата носилка и след малко жрецът постави една тринога, провеси на нея бронзова кадилница, пълна с жарава, и започна да ръси в нея разни прахове и билки. Разнесе се отвратителна миризма, но нямаше никакъв пушек. Помощникът слезе на пода, заподскача наоколо и пронизително запротестира срещу онова, което го очакваше. Сигурен съм, че би избягал, ако не беше завързан с дълга, тънка верига, която Превотант държеше в ръка.
Жрецът беше поставил триногата на една тясна пътека между касите с дървени играчки. Заклатушка се по пътеката и повлече след себе си помощника, който през целия път се съпротивляваше, запъваше се като магаре на мост и едва не се удуши на веригата.
— Престани — изсъска Превотант. — Така става още по-лошо за теб. — Той опря коляно на пода, наведе се, начерта един кръг, после описа около него правоъгълник. След това придърпа веригата и вкара помощника във фигурата. Малките зъби на съществото се забиха яростно в пръстите на Превотант, но той успя да го хване за врата и да го запрати в кръга. То остана неподвижно за момент, зашеметено от падането. Превотант кимна и каза: — Добре. И ако продължаваш да ми създаваш проблеми, ще използувам кожата ти за обувки.
После се изправи и тръгна към триногата. Даде ми знак да го последвам и аз се подчиних.
— Трябва да присъства и собственикът — обясни жрецът, — иначе магията за пречистване няма да бъде трайна. — Отвори някаква чанта и продължи: — Искам магията да е сполучлива и трайна. — Обичам клиентите ми да са доволни.
Около склада имаше хора — чиновници, докери, бъдещи клиенти, дошли да хвърлят по едно око на новите стоки.
— Да им кажа ли да се махнат? — попитах аз.
— Не е необходимо. Опасността е малка. — Превотант пусна в кадилницата пълна шепа от нещо, което приличаше на кафяви косми от брада. Те паднаха върху въглените и се чу съскане. Гледах внимателно и отново забелязах, че нямаше никакъв пушек.
— О, демони, които обитават тъмнината — пропя неочаквано Превотант. — Махайте се! Ма-хай-те се! — Чу се съскане: жрецът пусна в кадилницата още кафяви косми. Видях как въглищата започнаха да потъмняват, сякаш нещо им отне топлината.
— Огън и студ. Студ и огън. Призовавам пламъците да ви прогонят. Махайте се, демони! Ма-хай-те се!
Той изсипа останалото в чантата върху въглените. Блесна светлина и те се струпаха в сива, угаснала купчинка. Съществото, запряно в тебеширения затвор, нададе ужасен вой. Кръгът оживя от виещи се пламъци. Магическият помощник започна да пищи от болка, да се върти и подскача, за да избегне пламъците. Огнените милувки не оставяха никаква следа по кожата му, но нямаше никакво съмнение, че той страда. Стоновете, които издаваше, бяха съвсем истински. Съществото неочаквано започна да се свива, докато стана малко като камъче, макар че стоновете му оставаха все така силни. Отскочих назад, камъчето стана голямо колкото куче, а после продължи да расте, докато стана като кула, която се извисяваше над кръга. Малките зъби станаха огромни, лъщящи кучешки зъби, скърцащи от болка. Но големината не му донесе избавление, защото пламъците бяха още по-високи, обхващаха всичко освен воя. Превотант извика: