Мразех всички мъже в тази стая. Виждах, че всички само се преструват на заинтересувани от разговорите си. Смехът им беше престорен, бъбренето — просташко перчене. Всъщност гледаха само нея с похотливи, изпиващи погледи. Голата плът на робините изобщо не ги интересуваше. Както и самия мен всъщност. Виждах само плътта на тези златни крайници, покрити с тънката коприна, гърдите с червени зърна, тъмночервеното петно между копринените й бедра. Голотата на робините усилваше желанието ми да видя повече… много повече… от Мелина.
Сърцето ми спря да бие. Омразата беше забравена. Мелина отегчено повдигна очи и те срещнаха моите. Почувствах се като ударен с тояга по главата. Никога през живота си не бях виждал такива загадъчни очи. Отначало бяха леко отегчени; после видях — или си представих — искра на интерес. Тъмночервените устни се разтвориха, между тях се показа розов език. Мелина ме огледа от краката до главата. Лийго отиде при нея да напълни чашата й. Видях как тя прошепна нещо и посочи с пръст. Посочи мен.
Мислех, че сърцето ми ще се пръсне от такова щастие. После започнах да се тревожа. Дали по някакъв начин внезапно не съм станал грозник? Дали не са ме прокълнали, докато се качвах по онова ужасно стълбище, и по лицето ми не са израснали брадавици? Или пък някой прилеп се е изходил върху косата ми? Инстинктивно попипах косата си и изведнъж разбрах причината за интереса на Мелина: косата ми. През онези дни, преди зимата на моята възраст, косата ми беше червена като факлата на жрец. Бях един от малцината мъже и жени в Ориса с такава червена коса. До този момент тя беше служила главно като повод за присмех от страна на приятелите ми, както и бледата ми кожа, която издайнически почервеняваше и при най-дребното вълнение. Лийго прошепна нещо на Мелина. Името ми, предполагам. Тя се засмя. Почувствах как кожата ми придоби цвета на косата. Бях покрусен, сигурен, че моята коса отново ме е превърнала в посмешище.
За да прикрия смущението си се обърнах към робинята и приех предложеното ми парче праскова. Устата ми беше толкова суха, че едва можех да дъвча, камо ли да преглътна. В този момент музиката спря, а с нея и бърборенето на мъжете. Чух нежния звук на струни. Обърнах се и видях, че Мелина беше седнала. В мекия и скут имаше лютня. Прекрасните й пръсти докоснаха струните и се разнесе най-мелодичният звук, който някога бях чувал. Но той не представляваше нищо в сравнение с богатия й глас.
Мелина пееше за случка, станала преди много години. Беше история за млада куртизанка, продадена на гилдията от обеднялото й семейство. Девойката се влюбила в един красив капитан, но той отишъл на война. Обещал й, че като се върне, ще се ожени за нея, но загинал на бойното поле. Младата хетера станала много красива, а вещината й била призната от всички. Много мъже идвали при нея с богати подаръци и още по-богати обещания. Тя им се отдавала, както повелявали нейните задължения, и приемала подаръците им. Но не могла да се влюби в нито един от тях. Защото в сърцето й имало едно скрито местенце за нейния красив капитан, до което не бил допускан никой.
Когато песента свърши, почти не можех да чуя аплодисментите на другите. Усетих сълзи по бузите си. Стана ми мъчно за Мелина и за всичко, което е трябвало да понесе. Защото веднага си представих, че тя е героинята на песента. Изгарях от желание да я успокоя и да заема мястото на красивия капитан. Също както и всички останали мъже в стаята.
Мелина, както вече казах, беше изключително веща. Очарователната й благодарна усмивка като че ли беше отправена към всеки поотделно. Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да говори. Но вместо да отвори уста, протегна грациозно ръка и посочи с изящния си пръст Бътала. Иззад завесата до статуята се появи стара жена, облечена в богата червена дреха. На кръста си имаше златен шарф, украсен с пискюли. Беше жрица от гилдията на хетерите.
— Привет, гости мои — каза тя с необичайно младежки глас, като се имаха предвид съсухрените й бузи.