— Благодаря, Уиърд.
Преподобният трепна.
— Тая няма да я бъде — прибегна той до фраза, обичайна за младежките им години. — Мисля, че вече не е подходящо да се обръщаш към мен с този прякор.
— Съжалявам. Старите привички не се изкореняват лесно. За мен ти винаги ще си останеш Уиърд.
— А теб някой да те е наричал напоследък „Гили“?
Алекс поклати глава.
— Прав си. Ще се постарая да не забравям, Том.
— Ще съм ти благодарен, Алекс. А ако решите да кръстите детето, с радост бих ръководил кръщението.
— Надали ще го кръстим. Предпочитаме да му оставим правото на свободен избор един ден.
Уиърд изду устни.
— Разбира се, решението си е ваше.
Подтекстът беше ясен. „Щом искате, лишете детето си от надеждата за спасение“. Уиърд се загледа през прозореца на колата.
— Къде отиваме?
— Пол запази стая и за теб в мотела, където сме отседнали ние двамата.
— Това близо ли е до мястото на пожара?
— На десетина минути от там е. Защо?
— Бих искал да отида първо там.
— Защо?
— Искам да прочета молитва.
Алекс въздъхна шумно.
— Така да бъде. Но има нещо, за което трябва да те предупредя. Полицията е на мнение, че става дума за палеж.
Уиърд сведе глава с мрачно изражение.
— Точно от това се опасявах.
— Така ли? Откъде ти е дошло на ума?
— Пътят, който избра Зиги, криеше опасности. Кой знае какъв човек може да е допуснал в дома си? Кой знае чия заблудена душа е докарал до крайност?
Алекс блъсна с юмрук по волана.
— Дявол да го вземе, Уиърд. Мислех, че в Библията пише: „Не съдете, ако не искате да бъдете съдени“. За какъв, по дяволите, се имаш, та приказваш такива глупости? Най-добре е отсега да си избиеш от главата всички измишльотини, които си съчинил за начина на живот, който водеше Зиги. Двамата с Пол бяха моногамни. През изминалите десет години нито един от двамата не е имал странични сексуални контакти.
На лицето на Уиърд се изписа онази лека, снизходителна усмивчица, която будеше у Алекс желанието да му удари шамар.
— Ти винаги си вярвал безусловно на всяка негова дума.
Алекс нямаше желание да предизвиква скандал. Преглътна резкия отговор, който напираше на устните му, и вместо това каза:
— Това, което исках да ти кажа, е че хората от полицията са съчинили някаква идиотска хипотеза, съгласно която подпалвачът е Пол. Така че се постарай да бъдеш малко по-внимателен с него, и без това не му е лесно.
— А защо хипотезата да е идиотска? Не съм запознат особено добре с методите на полицията, но доколкото ми е известно, повечето убийства, които не са свързани с организирана престъпност, са дело на брачния партньор. А след като искаш от мен да бъда тактичен, редно е да приемаме Пол за съпруг. Ако бях служител в полицията, би било крайно небрежно от моя страна да пренебрегна такава възможност.
— Добре, нека предположим, че те само си вършат работата. Но ние сме приятели на Зиги. Ние двамата с Лин им идвахме често на гости през изминалите години и сме прекарали доста време с тях. Вярвай ми, това не беше връзка, която би могла да завърши с убийство. Би трябвало поне да помниш как се чувства човек, когато го подозират в нещо, което не е извършил. Е, точно същото преживява Пол сега. Струва ми се, че той има нужда от подкрепа, а не полицията.
— Добре, добре — измънка смутено Уиърд. Фасадата му се пропука за миг под напора на спомените — беше си спомнил първичния страх, който всъщност го бе тласнал тогава към църквата. Той мълча през останалия път, и всеки път, когато Алекс хвърляше поглед към него, се правеше, че оглежда пейзажа, за да не среща очите му.
Алекс навлезе в добре познатото му отклонение от магистралата и се насочи на запад, натам, където бе някога домът на Зиги и Пол. Сърцето му се сви, когато поеха по тесния път, който се виеше между дърветата. Въображението му вече го бе измъчвало с какви ли не картини, свързани с пожара. Но когато излезе от последния завой и видя останките от къщата, разбра, че фантазията му е била доста бедна. Беше очаквал да види почернели стени. Но това, което виждаше пред себе си, бе сцена на пълно унищожение.