Алекс спря безмълвно колата. Излезе от нея и направи няколко неуверени крачки към мястото на пожара. За свое учудване установи, че наоколо все още тегнеше миризма на изгоряло, нахлуваше в ноздрите и гърлото му и го задушаваше. Вторачи се в овъглените останки, без да смее да свърже в мислите си спомена за някогашната къща с това, което виждаше пред себе си. Няколко тежки греди стърчаха под абсурдни ъгли, но освен тях нямаше никакви различими форми. Къщата наистина трябва да беше пламнала като главня, натопена в катран. Дори дърветата, които са растяли най-близо до къщата, са били погълнати от огъня — разкривените им скелети се очертаваха рязко на фона на морето и далечните острови.
Той почти не забеляза Уиърд, който мина покрай него. Свел глава, свещеникът спря точно пред жълтите ленти, с които бяха оградили местопрестъплението. После отметна глава. Гъстата му сребриста коса, подобна на грива, блестеше на светлината.
— Господи… — започна той. Звучният му глас отекна надалеч в откритото пространство.
Алекс почувства, че най-неочаквано в гърлото му се надига кикот. Съзнаваше, че това вероятно се дължи на нервното напрежение, вероятно бе някакъв вид емоционална реакция на шока, който му бе причинила сцената пред тях. Но наистина не можеше да се овладее. Човек, който знаеше на какво бе способен Уиърд под реакцията на халюциногени и го беше виждал как повръща на улицата, изхвърлен от поредната кръчма, не бе в състояние да го приеме сериозно. Обърна се рязко и тръгна обратно към колата, затваряйки с трясък вратата, за да се изолира от тирадата, която Уиърд отправяше към облаците. Почувства се изкушен да потегли и да остави свещеника на волята на природните сили. Но Зиги никога не изоставяше Уиърд — не го бяха изоставяли и останалите. А точно сега единственото, което можеше да направи Алекс, бе да се държи така, както би искал от него Зиги. Затова си остана на мястото.
Поредица образи се нижеха като живи пред очите му. Виждаше Зиги, дълбоко заспал в леглото си; внезапно избухналия огън; огнените езици, ближещи дървото; дима, който се стелеше из добре познатата му стая; Зиги, който се размърдва насън, когато изпаренията започваха полека да проникват в дихателните му пътища; размазаните очертания на къщата, трептящи в горещия въздух, замъглени от дима. Това беше нетърпимо, трябваше да се опита да пропъди някак тези образи от съзнанието си. Опита се да си представи лицето на Лин, но не успя. Искаше само едно — да се махне колкото е възможно по-скоро оттук, да вижда пред себе си нещо друго.
След десетина минути Уиърд се върна в колата. Когато отвори вратата, заедно с него вътре нахлу леден въздух.
— Брр — каза той. — Никога не съм бил убеден, че в ада е горещо. Ако питат мен, там би трябвало да е по-студено, отколкото във фризер.
— Сигурен съм, че ще поговориш по въпроса с Господ, когато отидеш на небето. А сега може ли да тръгваме към мотела?
Пътуването от летището явно бе изчерпало нуждата на Уиърд от компанията на Алекс. Веднага щом се настани в мотела, той поръча такси за центъра. Обясни, че искал да се види с някакъв свой колега. Уговориха се да се видят на другата сутрин, за да може Алекс да го закара на погребението. Изглеждаше някак странно потиснат. Въпреки това Алекс се безпокоеше ужасно — не знаеше какво може да му хрумне по време на ритуала.
Последните тактове от музиката на Брамс заглъхнаха и на катедрата застана Пол.
— Всички сме дошли тук, защото Зиги имаше изключително значение за всеки един от нас — започна той. Явно се владееше с усилие. — Дори да говоря цял ден, няма да мога да ви обясня какво означаваше той за мен. Затова няма и да опитам. Но ако някой от вас има желание да говори, да сподели с нас някой спомен за Зиги, който е съхранил, съм убеден, че всички ще се радват да го чуят.
Още преди да спре да говори, от предната редица столове стана един възрастен мъж, излезе напред и се обърна с лице към присъстващите. Едва сега Алекс осъзна какво е причинило на Карел Малкиевич съзнанието, че погребва сина си. Той сякаш се беше смалил, широките му рамене се бяха привели напред, тъмните му очи бяха хлътнали в орбитите си. Не беше виждал овдовелия баща на Зиги от две години, но промяната беше наистина потискаща.
— Не мога да се примиря със загубата на сина си — каза той. Едва доловимият полски акцент все така се примесваше с шотландското му произношение. — През целия си живот той ми даваше само поводи да се гордея с него. Още от дете се грижеше за хората около себе си. Винаги е бил амбициозен, но целта му не беше да постигне слава. Той искаше да бъде най-добрият в професията си, защото това означаваше, че може да направи възможно най-доброто за хората. Зиги никога не се притесняваше особено от мнението на другите за него. Винаги казваше, че ще го съдят по това, което е сторил, а не по мнението на другите хора. Радвам се, че виждам днес толкова хора, защото това означава, че всички вие сте разбрали това — старият човек отпи глътка вода от чашата, поставена пред него. — Обичах сина си. Може би не съм му го казвал достатъчно често. Но се надявам, че е умрял уверен в моята обич.