Той сведе отново глава и се върна на мястото си.
Алекс стисна с два пръста основата на носа си, опитвайки се да спре напиращите сълзи. Отпред заставаха един след друг приятели и колеги на Зиги. Всички те казваха едно — колко много са го обичали и колко ще им липсва. Някои разказваха личните си спомени, свързани с него, някои от тях забавни, но всички разказани с топло чувство. Алекс искаше също да каже нещо, но се опасяваше, че гласът ще му изневери. Тогава настана моментът, от който се боеше. Почувства как Уиърд, който седеше до него, се размърдва и се изправя. Алекс изпъшка едва чуто.
Докато проследяваше с поглед Уиърд, който вървеше към подиума, той се зачуди как приятелят му бе успял да се изгради като така силно въздействащо присъствие през годините. Навремето Зиги беше харизматичната личност, докато Уиърд беше най-тромав и неуверен в себе си от четиримата — от него винаги можеше да се очаква да каже нещо неподходящо, да обърка нещо, да не улучи верния тон на разговора. Но явно си беше научил добре урока. Когато Уиърд най-сетне заговори, в залата цареше такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.
— Зиги беше най-старият ми приятел — поде той. — Бях убеден, че не избра верния път в живота си. От своя страна той ме имаше, направо казано, за дръвник — няма по-подходяща дума в нашия език. Може би дори за шарлатанин. Но това нямаше значение. Връзката между нас беше достатъчно силна, за да издържи на всякакво натоварване. А това беше така, защото годините, които прекарахме заедно, са най-трудните години в живота на всеки човек — годините, когато загърбваш детството и заставаш лице в лице със зрелостта. Всички ние се борим със себе си през тези години, опитваме се да разберем кои сме всъщност и какво можем да дадем на този свят. Някои от нас имат голямото щастие да срещнат приятел като Зиги, който винаги ще им подаде ръка, когато се заблудят.
Алекс слушаше и не вярваше на ушите си. Беше очаквал обичайните заплахи с адски огън и вечно проклятие, а вместо това чуваше недвусмислени думи на обич. Установи, че ни в клин, ни в ръкав беше започнал да се усмихва.
— Ние бяхме четирима — продължаваше Уиърд. — Бяхме се нарекли „момчетата от Къркалди“. Срещнахме се още през първия учебен ден в гимназията и тогава се случи нещо вълшебно. Станахме приятели. Споделяхме най-скритите си страхове и най-бурните си възторзи. В продължение на години бяхме същинска напаст, но какво от това? Във всяка група приятели ролите се разпределят. Аз бях глупакът — онзи, който никога не знаеше кога е прекалил и трябва да спре — Уиърд сви леко рамене. — Сигурно ще се намерят хора да кажат, че и досега съм си такъв. Зиги беше човекът, който ме спасяваше от мен самия. Зиги беше този, който не допускаше да си навредя. Той ме опази от най-тежките крайности, докато открих един по-велик Спасител. Но дори тогава Зиги не ме напусна.
През последните години се виждахме рядко. Всеки от нас беше зает със своето настояще. Но това не означава, че бяхме загърбили миналото. За мен в много отношения Зиги си оставаше пробен камък. Няма да се преструвам, че съм одобрявал всеки негов избор. Ако го сторя, с право можете да ме заклеймите като лицемер. Но тук, в този ден, всичко това няма значение. Има значение само едно — че приятелят ми е мъртъв, и че с неговата смърт една светлина в живота ми угасна. Никой от нас не може да живее без светлина. Затова днес аз скърбя, защото ни напусна човекът, който ми помогна да стъпя на пътя към спасението. Единственото, което бих могъл да направя в памет на Зиги, е да се старая да протягам ръка на всеки, който застане на пътя ми и е в нужда, също както правеше той. Ако мога да помогна днес на някой от вас, не се колебайте да се обърнете към мен. Заради Зиги — Уиърд огледа залата с лъчезарна усмивка. — Благодаря на Бога, задето ме дари с приятелството на Зигмунд Малкиевич. Амин.
Разбира се, не изневери на себе си, помисли си Алекс. Но днес Уиърд наистина бе постъпил така, че Зиги би се гордял с него. Когато приятелят му се върна на мястото си, Алекс се пресегна и стисна ръката му. Уиърд не отдръпна своята.