— И защо ми се обаждате? — попита той с войнствен тон.
— Аз съм един от следователите, които се занимават с възобновените следствия. Може би сте чели за това във вестниците.
— Това не е отговор на въпроса ми — сопна се Дейвид.
— Исках да поговоря с вас за някои обстоятелства, свързани със смъртта на брат ми, инспектор Барни Макленън.
Дейвид се стресна. Не знаеше как да реагира при такъв директен подход. Винаги се беше боял, че този момент ще настъпи, но през изминалите двайсет и пет години бе съумял да се убеди, че това може да му се размине.
— Още ли сте там? — попита Робин. — Казах, че искам да поговоря с вас…
— Чух ви — отвърна рязко Дейвид. — Нямам какво да ви кажа. Нито сега, нито когато и да било, дори да решите да ме арестувате. Вашите колеги успяха веднъж да съсипят живота ми. Няма да ви дам възможност да направите още веднъж същото — и той затвори рязко телефона. Беше се задъхал, ръцете му трепереха. Кръстоса ги пред гърдите си, като че ли прегръщаше сам себе си. Какво ставаше всъщност? Нямаше представа, че Барни Макленън е имал брат. Освен това защо му е трябвало на този брат да чака толкова дълго, за да почне да го разпитва едва сега за събитията през онзи ужасен следобед? Когато Макленън спомена преразглеждането на студените досиета, Дейвид беше сигурен, че ще иска да говорят за Роузи Дъф, което само по себе си би било достатъчно неприятно. Но Барни Макленън?
Възможно ли бе след двайсет и пет години полицията да реши да разгледа случая като убийство?
Той потръпна отново, загледан в нощта навън. Блещукащите светлинки на коледните елхи по прозорците на къщите му заприличаха на хиляди очи, вперени в него. Той скочи на крака и дръпна рязко завесите. После се облегна на стената с притворени очи. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Дейвид Кър бе направил всичко, което бе по силите му, за да погребе миналото. Беше положил много усилия, за да бъде сигурен, че то никога няма да се върне. Но се оказваше, че усилията му са били недостатъчни. Оставаше само един изход. Въпросът беше ще има ли смелост да го избере.
26
Плътните завеси скриха светлината, която струеше от прозорците на кабинета. Човекът, който ги наблюдаваше отвън, се намръщи. Такова нещо не се беше случвало досега. Той не обичаше нарушения на рутината. Замисли се обезпокоено каква ли можеше да бъде причината за тази промяна. Но след малко обичайният сценарий се възстанови. Светнаха лампите на долния етаж. Той вече беше запознат с последователността на събитията. Сега щеше да светне и лампата в голямата спалня на вилата в Биърсден, и силуетът на съпругата на Дейвид Кър щеше да се очертае на прозореца. Тя щеше да дръпне завесите така, че да покрият плътно прозореца и отвътре щеше да се процежда само едва забележима светлинка. Почти по същото време върху покрива на гаража щеше да падне отражението на друг светъл правоъгълник, вероятно прозорецът на банята. Това означаваше, че Дейвид Кър се готви да си ляга. Но той никога нямаше да успее да измие петната от ръцете си, също като лейди Макбет. След двайсетина минути светлините в спалнята щяха да угаснат. Тази нощ нямаше да се случи нищо повече.
Греъм Макфадън запали двигателя и потегли в нощта. Започваше да добива представа за живота, който водеше Дейвид Кър, но държеше да научи много повече от това. Защо например той не бе заминал за Сиатъл като Алекс Гилби? Това беше странно. Възможно ли е да откажеш да изпратиш в последния му път човек, който е не само един от най-старите ти приятели, но и твой съучастник?
Освен ако, разбира се, не е настъпило охладняване на отношенията. Хората казват, че крадците се изпокарват, когато делят плячката. Нищо чудно и убийците да се разделят след извършване на престъплението. Може би времето и разстоянието са свършили тази работа. Защото той знаеше, че непосредствено след убийството не е имало никакви признаци за промяна в отношенията им. Така беше казал Брайън.
Споменът за онзи разговор на гробищата присъстваше постоянно в мислите му — забравяше за него само когато спеше. Припомняше си разменените думи и ги прехвърляше като броеница от поводи за безпокойство, но това само затвърждаваше решението му. Първоначално бе искал само да открие истинските си родители; не бе очаквал, че ще бъде погълнат от това търсене на висшата истина. Но фактът бе неоспорим — търсенето на истината сега ангажираше цялото му внимание. Мнозина биха казали, че тези занимания са се превърнали в негова мания, но това бяха хора, които нямаха представа какво означава да посветиш живота си на една кауза, не съзнаваха необходимостта от справедливост. Той беше убеден, че неспокойната сянка на майка му бди над него, че го насочва да извърши това, което е необходимо. Това беше последната му мисъл преди заспиване и първата, след като отвореше сутрин очи. Някой трябваше да си плати.