Той се облегна назад, изтощен от драматизма на продължителния си монолог.
— Нямало ли е други заподозрени?
Дъф сви рамене.
— Съществува, разбира се, загадъчният човек, с когото се е виждала. Но както вече казах, той може да е бил един от онези четиримата. Джими Лоусън имаше някаква тъпа идея, че я е убил някакъв идиот от онези, сатанистите — затова била оставена на онова място. Но така и не се намериха доказателства, които да подкрепят тази теория. Освен това, как би могъл някакъв непознат да се натъкне на нея. Тя надали би излязла да се разхожда в такова време.
— А вие как мислите, какво се е случило всъщност през онази нощ? — Макфадън не можа да се въздържи да не зададе този въпрос.
— Мисля, че тя се е виждала с един от онези студенти. Мисля, че на него му е писнало, защото не му е бутала. Сигурно я е изнасилил. Още да знам, може да са я изнасилили и четиримата. Когато са осъзнали какво са направили, им е станало ясно, че отиват на кино, ако я пуснат да си върви. Това щяло да съсипе блестящото им бъдеще и блестящите им дипломи. Затова са я убили.
Възцари се продължително мълчание.
Макфадън проговори първи.
— Не успях да разбера кои са тримата, които не са изключени от подозрение след анализа на спермата.
— Това никога не е ставало обществено достояние. Но е истина. Един от приятелите ми излизаше с едно момиче, които работеше в полицията. Тя беше от цивилните служители, но знаеше доста неща. Като се има предвид какво е било известно за четиримата студенти, начинът, по който полицията допусна следствието да замре, беше истинско престъпление.
— Не ги ли арестуваха?
Дъф поклати глава.
— Викаха ги на разпит, но от това нищо не излезе. Не, те са на свобода до ден-днешен. Като волни птички — той допи бирата си. — Ето, сега знаете как стоят нещата — той бутна назад стола си. Явно бързаше да си тръгне.
— Чакайте — каза Макфадън настоятелно.
Дъф го загледа нетърпеливо.
— А защо вие не сте предприели нищо по въпроса?
Дъф се отдръпна рязко, сякаш Макфадън го беше ударил.
— Кой казва, че не сме предприели нищо?
— Ами нали току-що казахте, че онези хора са свободни като волни птички.
Дъф въздъхна толкова дълбоко, че мирисът на бира достигна до ноздрите на Макфадън.
— Нямахме възможност да предприемем кой знае какво. Опитахме се да приклещим двама от тях, но ченгетата ни бяха вдигнали мерника. Бяха ни предупредили, че ако нещо се случи с някой от студентите, не те, а ние ще се озовем зад решетките. Ако ставаше дума само за нас двамата с Колин, нямаше да им обърнем никакво внимание. Но не можехме да причиним това на майка ни след всичко, което изстрада. Затова се отказахме — той прехапа долната си устна. — Джими Лоусън все повтаряше, че това следствие няма да бъде приключено. Един ден, така казваше той, човекът, който е убил Роузи, ще си получи заслуженото. И аз наистина бях повярвал, че това ще стане сега, когато подновиха следствието — той поклати глава. — Толкова по-зле за мен. — Този път той стана решително. — Аз спазих моята страна на споразумението. А сега вие трябва да спазите вашата. Стойте настрана от мен и близките ми.
— Моля ви, само още нещо.
Дъф се поколеба, опрял ръка на облегалката на стола, готов да си тръгне.
— Какво?
— Баща ми. Кой е моят баща?
— Не ви трябва да знаете. Беше един жалък неудачник.
— И така да е, половината от гените си съм наследил от него — Макфадън забеляза, че Дъф се колебае. Реши да настоява. — Кажете ми кой е баща ми и никога повече няма да чуете за мен.
Дъф сви рамене.
— Името му е Джон Стоуби. Отиде да живее в Англия три години преди Роузи да бъде убита.
Обърна му гръб и си тръгна.
Макфадън седя известно време напълно неподвижен, без да докосва бирата си. Име. Най-сетне се беше добрал до нещо, от което можеше да започне проследяването. Най-сетне разполагаше с име. Но имаше и още нещо. Бе си намерил оправдание за решението, което взе, след като изслуша признанието на Джими Лоусън за некомпетентността на полицията. Имената на четиримата студенти му бяха известни. Те присъстваха в статиите за убийството, публикувани във вестниците. Знаеше ги от месеци. Всичко, което бе прочел в пресата, изостряше отчаяното му желание да открие човека, когото трябва да вини за смъртта на майка си. Когато реши да разбере къде се намират сега четиримата мъже, които според него бяха разбили надеждите му да види истинската си майка, той установи с огорчение, че и четиримата са преуспели, че са станали почтени и уважавани членове на обществото. Каква справедливост беше това?