— Тази вечер бях с нея. Ако полицаите разберат, веднага ще си кажат „тя му е изневерявала с онази жена, сигурно двете са замислили убийството“. Но това не е вярно. Джаки не представляваше заплаха за брака ни. Не бях престанала да обичам Дейвид само защото спях с нея. Да кажа ли истината? Или да мълча и да се надявам, че те няма да разберат? — тя леко се отдръпна от него. — Не знам как да постъпя и умирам от страх.
Алекс имаше чувството, че губи връзка с реалността. Какъв театър разиграваше Елен? Възможно ли бе това да е някакъв невероятен двоен блъф, с който да се опитва да го привлече на своя страна? Наистина ли беше невинна, както бе предположил той първоначално? Започна да подбира с усилие френските думи, които му трябваха, за да изрази мисълта си.
— Не знам, Елен. Струва ми се, че не е редно да очакваш съвет от мен.
— Но аз имам нужда от теб. Ти самият си бил заподозрян в убийство, знаеш какво означава това.
Алекс си пое дълбоко дъх. Искаше му се никога да не се бе озовавал тук.
— Ами твоята приятелка, тази Джаки — тя би ли се съгласила да излъже заради теб?
— Тя също няма да иска да я подозират в убийство. Да, ще излъже.
— Кой знае за това?
— За нас ли? — тя сви рамене. — Доколкото знам, никой.
— Но не си напълно сигурна?
— Човек никога не може да бъде напълно сигурен.
— В такъв случай ми се струва, че ще е по-разумно да кажеш истината. Защото, ако я разкрият по-късно, положението ти ще бъде далеч по-тежко — Алекс отново потри лице с ръка и погледна встрани. — Не мога да повярвам, че говорим такива неща само часове след смъртта на Мондо.
Елен се отдръпна още повече.
— Знам, че сигурно ме имаш за безсърдечна, Алекс. Но имам пред себе си цял живот, за да скърбя за мъжа, когото обичах. А аз го обичах, Алекс, можеш да бъдеш сигурен в това. Но точно сега трябва да направя всичко възможно, за да избегна обвинение в нещо, което не съм сторила. Тъкмо ти би трябвало да ме разбираш най-добре.
— Добре — Алекс отново мина на английски. — Обади ли се на Шийла и Адам?
Тя поклати глава.
— Не съм разговаряла с никого, освен с Лин. Просто не знаех как да го съобщя на родителите им.
— Ако искаш, ще им се обадя аз — но преди Елен да успее да отговори, мобилният телефон на Алекс зачурулика весело в джоба му. — Това сигурно е Лин — каза той, поглеждайки номера на дисплея. — Ало?
— Алекс? — в гласа на Лин се долавяше паника.
— Тук съм, при Елен — каза той. — Не знам как да ти го кажа, но Елен е била права. Мондо е мъртъв. Явно е изненадал някакъв крадец и…
— Алекс — прекъсна го Лин. — Раждането започна. Усетих първите контракции малко след като ти се обади предишния път. Надявах се да е фалшива тревога, но сега са редовни, и се повтарят през три минути.
— Божичко! — той скочи на крака и се озърна стреснато.
— Спокойно, това са нормални неща — каза Лин и веднага след това изохка от болка. — Ето пак! Повиках такси, трябва да пристигне всеки момент.
— Какво… как…
— Просто тръгвай за клиника „Симпсън“. Ще се срещнем в родилното отделение.
— Но Лин, бебето идва прекалено рано — Алекс най-сетне заговори членоразделно.
— От шока е, Алекс. Случва се. Чувствам се добре. Моля те, не изпадай в паника. Не искам да се безпокоя за теб. Искам да се качиш в колата и да караш бавно и много внимателно към Единбург, моля те!
Алекс преглътна.
— Обичам те, Лин. Обичам ви и двамата.
— Знам. До скоро.
Разговорът прекъсна и Алекс погледна безпомощно към Елен.
— Лин ражда — каза тя веднага.
— Лин ражда — повтори като ехо Алекс.
— Тръгвай веднага!
— Но ти не бива да оставаш сама.
— Ще се обадя на някоя приятелка. Ти трябва да бъдеш до Лин.
— Няма що, подбрахме момента — каза Алекс и пъхна телефона в джоба си. — Ще ти се обадя. Ще се върна веднага щом мога.
Елен се изправи и го потупа по рамото.
— Тръгвай, Алекс. И ме дръж в течение. Благодаря ти, че дойде.
Той излезе тичешком.
30
Мръсносивата утринна светлина започваше да се процежда на ивици по черното небе над града, преливащо в жълтеникави луминесцентни отражения. Алекс седеше приведен на една леденостудена пейка край болницата „Симпсън Мемориъл“, бузите му смъдяха от пролетите сълзи. Нищо в досегашния му живот не го бе подготвило за нощ като тази. Беше преминал отвъд границата на умората и имаше чувството, че никога вече няма да заспи. Емоционалното претоварване си казваше думата и той вече изобщо не беше в състояние да разбере какво всъщност чувства.