Нямаше никакъв спомен от обратния път от Глазгоу към Единбург. Знаеше, че се беше обадил на родителите си, и си спомняше смътно объркания разговор и развълнувания глас на баща си. Страховете се премятаха един през друг в главата му. Нещата, за които знаеше, че могат да се объркат. И нещата, от които нямаше никаква представа, но бе убеден, че могат да се случат с едно бебе в трийсет и четвъртата гестационна седмица. Искаше му се да бе като Уиърд, да можеше да възлага надежди на някой по-непогрешим от представителите на лекарската професия. Какво, по дяволите, би правил без Лин? Какво, по дяволите, щеше да прави с бебето, ако я нямаше нея? И какво щяха да правят с Лин без бебето? Поличбите бяха от лоши по-лоши — Мондо лежеше мъртъв в някаква болнична морга; през най-важната нощ в живота си самият Алекс се оказа не там, където трябваше да бъде.
Беше оставил колата някъде на паркинга на Кралската болница и при третия опит успя да открие входа към акушеро-гинекологичната клиника. Стигна потен и задъхан до регистратурата, но за щастие сестрите тук бяха така привикнали към вида на небръснати мъже с безумни погледи, бръщолевещи несвързано, че появата му дори не бе регистрирана по тяхната скала на Рихтер.
— Госпожа Гилби? А, да, откараха я направо в родилната зала.
Алекс се опита да изслуша съсредоточено упътванията и продължи да ги повтаря под нос, докато се луташе из коридорите. Когато стигна до вратата, която му трябваше, натисна интеркома и впери тревожен поглед в обектива на видеокамерата, надявайки се да прилича повече на бъдещ баща, отколкото на избягал луд. Стори му се, че измина цяла вечност, преди да чуе очакваното бръмчене. Вратата се отвори и той влезе, залитайки, в родилното отделение. И сам не знаеше какво бе очаквал да види, но определено не и едно пусто фоайе, в което цареше зловеща тишина. Застана объркано насред фоайето и зачака. Веднага след това някаква сестра се появи по един от коридорите, които водеха във всички посоки от фоайето.
— Господин Гилби? — попита тя.
Алекс закима трескаво.
— Къде е Лин? — попита той.
— Елате с мен.
Той я последва обратно по коридора, откъдето беше дошла.
— Как е тя?
— Справя се чудесно — сестрата спря с ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да ни помогнете — направете всичко възможно тя да остане спокойна. Явно е под напрежение, а регистрирахме един-два спада в сърдечния ритъм на бебето.
— Какво означава това? Всичко наред ли е с него?
— Няма повод за безпокойство.
Алекс не обичаше да чува тези думи от устата на лекари и сестри — обикновено звучаха като явна лъжа.
— Но раждането започна прекалено рано. Тя е още в осмия месец!
— Не бива да се поддавате на страхове. Тук те са в добри ръце.
Вратата се отвори и пред Алекс се разкри сцена, която нямаше нищо общо с упражненията в курсовете за подготовка на родилки, които бяха посещавали заедно с Лин. Трудно му беше да си представи нещо, което би било по-далечно от техните мечти за естествено раждане. Три жени с хирургически шапки шетаха наоколо. До леглото имаше монитор, четвърта жена в бяла престилка следеше внимателно това, което се виждаше на него. Лин лежеше по гръб с разтворени крака, косата й беше прилепнала към главата от пот. Лицето й беше мокро и зачервено, очите й гледаха уплашено. Тънката болнична роба бе залепнала за тялото й. Маркучът от някаква система, поставена до леглото, беше промушен под ръкава на робата.
— Добре, че дойде — изпъшка Лин. — Алекс, страх ме е.
Той застана до нея и взе ръката й в своята. Тя го стисна с все сили.
— Обичам те — каза той. — Справяш се чудесно.
Жената в бялата престилка вдигна поглед към тях.
— Здравейте, аз съм доктор Сингх — каза тя, забелязала най-сетне появата на Алекс. После отиде при акушерката в долния край на леглото. — Лин, малко ме тревожи сърдечният ритъм на бебето. Не напредваме толкова бързо, колкото би трябвало. Може да се наложи да предприемем Цезарово сечение.