— Правете, каквото искате, стига да извадите бебето навреме — изпъшка Лин.
Изведнъж настана някаква суматоха.
— Родовият канал не се разширява, плодът спря да се движи — каза една от акушерките. Доктор Сингх погледна бързо към монитора.
— Забавяне на сърдечната дейност — каза тя.
После всичко се задвижи толкова бързо, че Алекс изобщо не можеше да разбере какво става, само стискаше здраво мократа от пот ръка на Лин. От време на време долавяше отделни фрази.
— Подгответе я за операция.
— Катетър.
— Да подпише формуляра за съгласие.
После леглото, което беше на колелца, се задвижи, вратата се отвори, всички затичаха по коридора към операционната.
Около него всичко се завъртя, виждаше само движещи се петна. Времето непрекъснато сменяше хода си — ту пълзеше, ту препускаше. После, когато Алекс почти бе изгубил надежда, чу вълшебните думи.
— Момиче е. Имате дъщеря.
Сълзи потекоха от очите му и той се обърна, за да види детето си. Бебето беше мокро от кръв, моравочервено и ужасяващо неподвижно и безмълвно.
— О, господи — каза той. — Лин, момиче е.
Но Лин не го чу.
Една от акушерките припряно уви бебето в одеяло и забърза с него нанякъде. Алекс се изправи.
— Всичко наред ли е?
Беше толкова зашеметен, че се остави да го изведат от операционната. Какво ставаше с детето? Дали изобщо беше живо?
— Какво става? — попита Алекс.
Акушерката се усмихна.
— Дъщеря ви е много добре. Няма проблеми с дишането, което обикновено ни създава най-много грижи при недоносените бебета.
Алекс се отпусна на един стол и скри лице с ръцете си.
— Искам само тя да е добре — каза той през сълзи.
— Тя се държи. И тежи два килограма и двеста и четиридесет грама, което е добре. Господин Гилби, помагала съм при раждането на много недоносени бебета, и смея да твърдя, че вашето момиченце е едно от най-жизнеспособните, които съм виждала. Рано е да се говори със сигурност, но мисля, че всичко ще е наред.
— Кога ще мога да я видя?
— След малко ще можете да отидете в неонаталното отделение, тогава ще ви я покажат. Все още няма да можете да я вземете на ръце, но тъй като диша без помощта на апаратура, и това ще стане до ден-два.
— А Лин? — попита Алекс, обзет от чувство на вина, че не бе попитал по-рано.
— Сега поставят шевовете. Не й беше никак леко. Когато я докарат, ще бъде изтощена и дезориентирана, а сигурно и разстроена, защото бебето не може да бъде при нея. Трябва да се държите заради нея.
От там нататък не помнеше нищо, освен онзи миг, в който надникна в прозрачния кувьоз и за първи път видя истински дъщеря си.
— Мога ли да я пипна? — попита той, обзет от благоговение. Бебето изглеждаше толкова безпомощно — мъничка главичка, здраво стиснати клепачи, слепнали кичури тъмна коса.
— Подайте й пръста си — подсказа му акушерката.
Той посегна предпазливо и погали набръчканата кожа на малката ръчичка. Пръстчетата се разтвориха и стиснаха здраво неговия пръст. Алекс се захласна от възторг.
Остана при Лин, докато тя излезе от упойката и й разказа всичко за невероятната им дъщеря. Бледа и изтощена, Лин се разплака.
— Алекс, знам, че бяхме решили да я кръстим Ела, но сега искам да я кръстим Давина — на Мондо — каза тя.
Действителността го блъсна като с юмрук в лицето. Откакто пристигна в болницата, не се беше сещал за Мондо.
— Господи — изохка той и помръкна, обзет от угризения. — Да, хубава идея. О, Лин, и аз не знам какво говоря. В главата ми цари пълен хаос.
— Най-добре ще е да си отидеш у дома и да поспиш.
— Трябва да започвам да въртя телефоните, да уведомя хората.
Лин го потупа по ръката.
— Това може да почака. Имаш нужда от сън. Изглеждаш страшно изтощен.
И той си тръгна, след като обеща да се върне скоро. Но още когато застана пред входа на болницата, установи, че няма да събере сили да стигне до вкъщи. По-късно — може би. Откри тази пейка и се стовари на нея, питайки се как ще се справи през идущите няколко дни. Имаше дъщеря, но още не можеше да я прегърне. Беше загубил още един приятел и изобщо не си позволяваше да прави заключенията, към които го тласкаше мисълта за тази смърт. А трябваше по някакъв начин да намери сили, за да окуражава Лин. До днешния ден винаги бе живял със съзнанието, че ако изпадне в тежко положение, Зиги или Лин винаги ще бъдат до него.