— Но студентите постоянно сноват от жилище в жилище, сър, спят ту на едно, ту на друго място, остават при приятели — сигурно не би било никак трудно да се снабдиш с ключ и от друга квартира. Освен това те и четиримата са били към края на следването си — спокойно може да са запазили ключа от някоя от предишните си квартири.
Лоусън погледна внимателно Карен.
— Жалко, че не си била в някогашния следствен екип. Струва ми се, че тогава никой не се беше сетил за такава възможност. Сега, разбира се, е вече късно. Та как стои въпросът с останалите веществени доказателства? Още ли не си приключила?
— Нали имах няколко почивни дни за Коледа и Нова година — каза тя, за да се оправдае. — Но снощи останах до късно и приключих.
— Значи край, така ли? Веществените доказателства по случая Роузи Дъф са изчезнали безследно?
— Така излиза. Последният човек, който е пипал кутията, е инспектор Макленън — една седмица преди да загине.
Лоусън настръхна.
— Нали не намекваш, че Барни Макленън е укрил следствен материал?
Карен припряно отрече. През ум не й минаваше да хвърля сянка върху паметта на колега, загинал геройски при изпълнение на служебния си дълг.
— Не, съвсем нямах предвид такова нещо, сър. Просто исках да кажа, че каквото и да се е случило след това с дрехите на Роузи Дъф, то не е отразено в официалната документация.
Той отново въздъхна.
— Каквото и да е било, сигурно се е случило преди години. Нищо чудно и да са ги изхвърлили на боклука. Наистина, като си помислиш какви хора работят тук понякога…
— Има и друга възможност — инспекторът да ги е изпратил за по-нататъшни изследвания и те да са се загубили в лабораторията, защото е нямало кой да ги изиска обратно, или пък, когато са ги върнали тук, е нямало кой да ги приеме — предположи предпазливо Карен.
— Не изключвам и такава възможност. Но тъй или иначе, ясно е, че сега няма да можем да ги намерим — Лоусън започна да барабани с пръсти по бюрото. — Е, това е. Това студено досие се връща във фризера. Никак не ми е приятна мисълта, че трябва да го съобщя на сина й — той ми се обажда почти всеки ден.
— Все не мога да повярвам — как е възможно патоанатомът да не е разбрал, че е раждала?
— Ако бях на твоите години, и аз щях да си задавам същия въпрос — отвърна Лоусън. — Но той беше стар човек, а старите хора правят понякога глупости. Сега вече го знам, защото и аз съм тръгнал по същия път. Знаеш ли, понякога си мисля, че този случай беше обречен на провал от самото начало.
Карен долавяше ясно разочарованието му и знаеше отлично колко зле се чувства Лоусън, защото и тя не се чувстваше по-добре.
— Не мислите ли, че все пак си струва да поговоря отново със свидетелите? С четиримата студенти?
Лоусън направи гримаса.
— Много ми е интересно как смяташ да го осъществиш.
— Какво имате предвид, сър?
Лоусън издърпа чекмеджето на бюрото и извади един брой на „Скотсмън“ отпреди три дни. Вестникът беше сгънат на страницата, където поместваха некролозите. Той го плъзна по бюрото към нея, сочейки нещо с пръст.
„Кър, Дейвид Макнайт.
С дълбока скръб съобщаваме за внезапната смърт на доктор Дейвид Кър, от Глазгоу, Гардън Гроув, Биърсден — обичан съпруг на Елен, брат на Лин и син на Адам и Шийла Кър от Къркалди, Дъдингстън Драйв.
Погребалната церемония ще се състои в четвъртък, два часа следобед, в крематориума на Глазгоу, на Треста Роуд в Западните гробища. Цветя само от близки роднини.“
Карен вдигна учудено поглед.
— Но той трябва да е бил на четиридесет и шест-седем години? Починал е много млад!
— Трябва да следиш по-внимателно новините, Карен. Не чу ли за професора от университета в Глазгоу, убит от крадец в кухнята на собствения си дом миналия четвъртък?
— Нашият Дейвид Кър ли е бил? Онзи, когото са наричали Мондо?
Лоусън кимна.
— Самият „луд диамант“. В понеделник разговарях с инспектора, който води следствието. Исках да се убедя, че става дума за него. Доколкото разбирам, никак не са склонни да приемат версията с изненадания крадец. Жена му е кръшкала.
Карен изкриви лице.
— Гадна история.
— И още как. Е, какво ще кажеш за една разходка до Глазгоу днес следобед? Казах си, че можем да отдадем последна почит на един от нашите заподозрени.
— Мислите ли, че другите трима ще се появят?