— Сега пък ти се превръщаш в параноик — Алекс нямаше желание да си припомня тази младежка черта на Уиърд.
— Не си прав. Струва ми се, че разсъждавам съвсем разумно.
— И какво предлагаш да предприемем?
Уиърд се уви по-плътно в палтото си.
— Лично аз смятам още утре да отлетя обратно за Щатите. После ще изпратя жена си и децата някъде на сигурно място. Из пущинаците живеят достатъчно добри християни, които ще им дадат подслон — и никой няма да може да се добере до тях.
— А ти? — Алекс чувстваше как страховете и съмненията на Уиърд обземат и него.
Уиърд му отправи някогашната си вълча усмивка.
— Смятам да се оттегля в усамотение. Хората от паството ми знаят много добре, че свещениците имат нужда от време на време да остават насаме със себе си, да се отдадат на молитви и размисъл. Точно това смятам да направя и аз. За щастие проповедите ми се предават по телевизията, така че мога да ги изпращам на видеозапис, независимо от това къде се намирам. Ще мога да напомням за себе си на паството.
— Въпреки това не можеш да се криеш вечно. Рано или късно ще ти се наложи да се прибереш у дома.
Уиърд кимна.
— Знам, че е така. Но аз няма да бездействам, Алекс. Веднага щом намеря сигурен подслон за близките си и за себе си, ще наема частен детектив, за да открия кой е изпратил онзи венец на погребението на Зиги. Защото узная ли това, ще знам кого да търся.
Алекс въздъхна.
— Явно всичко си обмислил.
— Колкото повече мислех за онзи, първия венец, толкова повече въпроси си задавах. И тъй като човек трябва да си помогне сам, за да му помогне и Бог, съставих план за действие. За всеки случай — Уиърд постави ръка на рамото на приятеля си. — Алекс, съветвам те и ти да постъпиш по същия начин. Не носиш отговорност само за себе си — и Уиърд прегърна Алекс. — Пази се.
— Колко трогателно — разнесе се нечий груб глас наблизо.
Уиърд се отдръпна от Алекс и се обърна рязко. Първоначално не можа да разпознае едрия мъж, който ги наблюдаваше с мрачно изражение. Но после споменът разкъса завесата на годините и той отново се озова пред входа на бар „Ламас“, върнаха се болката и преживяният ужас.
— Брайън Дъф — каза Уиърд едва чуто.
Алекс гледаше ту единия, ту другия.
— Това ли е братът на Роузи?
— Да, той е.
Обърканите чувства, които бяха измъчвали Алекс дни наред, внезапно се сляха в прилив на ярост.
— За какво сте тук, за да злорадствате ли?
— На това май му викаха „поетична справедливост“, а? Един жалък убиец праща друг убиец по дяволите. Точно така, дойдох да злорадствам.
Алекс се хвърли напред, но Уиърд стисна здраво ръката му и го задържа.
— Остави го, Алекс. Брайън, нито един от нас не е докосвал и с пръст Роузи. Знам, че търсиш на кого да хвърлиш вината, но ние не сме я убили. Трябва да ни повярваш.
— Не съм длъжен да вярвам на нищо — Брайън плю на земята пред тях. — Искрено се надявах ченгетата този път да успеят да ви притиснат до стената. Но след като и сега няма да стане нищо подобно, какво ми остава, освен да злорадствам?
— Разбира се, че няма да стане! Не сме докосвали сестра ви, и ДНК-анализът ще го докаже! — Алекс вече крещеше.
Дъф изсумтя.
— Какъв ДНК-анализ? Онези шибани идиоти са загубили веществените доказателства?
Алекс зяпна.
— Какво? — прошепна той.
— Нали чухте. Което означава, че дългата ръка на закона няма да ви докопа и този път — устните на Дъф се изкривиха иронично. — Но това не можа да спаси приятелчето ви, а?
Той се обърна и си тръгна, без да погледне нито веднъж назад.
Уиърд бавно поклати глава.