— Вярваш ли на това, което каза?
— Защо му е да лъже? — Алекс въздъхна. — Знаеш ли, надявах се най-сетне всичко да се изясни. Как е възможно в полицията да бъдат толкова некомпетентни? Как може да изгубят единствените доказателства, благодарение на които можеше да се сложи край на цялата тази гадост? — и той махна с ръка към венеца.
— Какво се чудиш, не може да се каже, че и предишния път са успели да се покрият със слава. Защо сега да е по-различно? — Уиърд придърпа яката на палтото си. — Съжалявам, Алекс, трябва да тръгвам — той стисна ръката му. — Ще ти се обадя.
Алекс остана на място, като закован, зашеметен от скоростта, с която целият му свят се обърна с главата надолу. Ако казаното от Брайън Дъф отговаряше на истината, това ли беше причината за появата на тези зловещи венци? И ако бе така, дали двамата с Уиърд щяха да доживеят края на този кошмар?
Греъм Макфадън седеше в колата си и наблюдаваше. Ходът с венците се оказа блестящ. Хубаво беше човек да се възползва от всяка предоставила му се възможност. Нямаше как да отиде до Сиатъл, за да наблюдава ефекта от първия венец, но този път нямаше съмнение, че Маккий и Гилби разбраха отлично посланието. А това означаваше, че посланието е било правилно адресирано. Ако бяха невинни, нямаше изобщо да се впечатлят от напомнянето.
Възможността да наблюдава реакциите им го обезщети напълно за отвратителното лицемерие, на което бе принуден да стане свидетел в залата на крематориума. Беше повече от очевидно, че свещеникът не бе познавал Дейвид Кър приживе, затова и нямаше нищо чудно, че успя да изреди толкова венцехваления по негов адрес. Но наистина беше противно да наблюдава как всички кимат мъдро и се съгласяват с тези глупости, как по набожните им физиономии се изписва съгласие с онези глупави измишльотини.
Запита се какво ли щеше да стане, ако се беше изправил пред тях и беше казал истината. „Дами и господа, събрали сме се тук, за да изгорим тялото на един убиец. Този човек, който вие си въобразявате, че сте познавали добре, ви е лъгал през целия си живот. Дейвид Кър претендираше да е достоен член на обществото. Но истината е друга — преди години той е бил съучастник в изнасилването и убийството на моята майка, а после е успял да избегне справедливото наказание. Не забравяйте това, когато си спомняте за него.“
Да, това би изтрило израза на скръбно преклонение от физиономиите им. Почти съжали, че не го беше направил.
Но той нямаше право да мисли за собственото си удовлетворение. Нямаше никакъв смисъл да злорадства. Далеч по-добре беше да си остане в сянка — освен това изненадващата поява на Брайън Дъф му свърши добра работа. Не знаеше какво точно бе казал той на Гилби и Маккий, но беше ясно, че е съумял здравата да ги стресне. Сега вече нямаше опасност да забравят престъплението, в което са участвали. Тази нощ и двамата нямаше да могат да заспят, щяха да се въртят в леглата си и да се чудят дали възмездието няма най-сетне да ги настигне. Това наистина беше приятна мисъл.
Макфадън проследи с поглед Алекс Гилби, който вървеше към колата си, без да забелязва нищо около себе си.
— Дори не подозира, че съществувам — измърмори под нос Макфадън. — Но аз съм тук, Гилби. Аз съм тук.
Запали колата и потегли. Смяташе да се позавърти из тълпата на траурния обяд. Оказваше се удивително лесно да се вмъкнеш незабелязано в живота на хората.
32
Сестрата разказваше, че Давина се развива чудесно. Дишала стабилно, нямала нужда от интубиране с кислород, жълтеницата намалявала бързо под въздействието на флуоресцентните светлини, насочени денонощно към кувьоза й. Докато я държеше на ръце, Алекс успяваше да забрави и депресията, която го преследваше от погребението на Мондо насам, и тревогата, която събуди у него начинът, по който Уиърд реагира на онази история с венците. Не можеше да си представи нищо по-хубаво от това да седи с жена си и дъщеря си в тази стая на родилното отделение — освен, разбира се, възможността да прави точно същото в собствения си дом. Така поне му се струваше преди онзи разговор пред крематориума.
Лин, която кърмеше бебето, вдигна очи към него, сякаш беше прочела мислите му.
— Само още два дни и ще си я приберем у дома.
Алекс се усмихна, прикривайки смущението, което породиха у него думите й.
— Струват ми се цяла вечност.
На връщане към къщи, в колата, Алекс се поколеба дали да не разкаже на Лин за венеца и за това, което бе научил от Брайън Дъф. Но реши да премълчи, за да не я разстройва. Когато се прибраха, Лин си легна веднага, изтощена от уморителния ден, а Алекс отвори една бутилка вино „Шираз“, която бе запазил за някоя вечер, когато и двамата заслужаваха да се поглезят. Занесе виното в спалнята и напълни чашите.