Празният кабинет, в който го въведоха, беше горе-долу два пъти по-голям от неговия. Каза си, че привилегиите на ранга винаги са по-видими в обществения сектор, и започна да оглежда масивното бюро, картата на Шотландия, поставена в тежка рамка, дипломите и грамотите на Джеймс Лоусън, изложени на видно място. Седна на стола за посетители и установи с усмивка, че той е доста по-нисък от другия, поставен зад бюрото.
Не му се наложи да чака дълго. Вратата зад него се отвори и Алекс се изправи припряно. Каза си, че времето не се е отнесло добре с Лоусън. Кожата на лицето му беше загрубяла и набръчкана, с две морави петна на бузите, дължащи се на спукани капиляри; това можеше да означава две неща — че пие много, или че прекарва много време на открито, изложен на суровия източен вятър, който брулеше често във Файф. Но погледът му бе все така проницателен. Алекс забеляза, че го оглеждаше от горе до долу.
— Господин Гилби — каза Лоусън. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.
— Няма защо, предполагам, че сте много зает. Благодаря ви, че приехте толкова бързо да се срещнем.
Лоусън мина покрай него, без да се ръкува.
— Винаги ми става интересно, когато човек, свързан с някое разследване, пожелае да говори с мен.
Той се разположи на кожения си стол и подръпна сакото на униформата си, за да оправи гънките.
— Видях ви на погребението на Дейвид Кър — започна Алекс. — Бях по работа в Глазгоу и се възползвах от възможността да поднеса последните си почитания.
— Не ми се вярва Мондо да е оставил положителни спомени у хората от полицията във Файф — каза Алекс.
Лоусън махна нетърпеливо ръка.
— Предполагам, че посещението ви има някаква връзка с подновяването на следствието по случая Роузи Дъф?
— Да, макар и непряка. Как върви следствието между другото? Имате ли някакъв напредък?
Лоусън отвърна раздразнено.
— Не мисля, че мога да обсъждам работата по текущо следствие с човек във вашето положение.
— И какво по-точно е моето положение? Означава ли това, че продължавате да ме подозирате?
Алекс беше далеч по-уверен в себе си сега, отколкото когато беше на двайсет години — нямаше намерение да подмине намека на Лоусън.
Лоусън се зае да прехвърля разни документи, поставени на бюрото му.
— Вие бяхте свидетел.
— Значи свидетелите нямат право да знаят нищо за хода на следствието? Обикновено, когато има някакъв напредък, вие самите бързате да съобщите на пресата. Защо да нямам същите права, каквито би имал и един журналист?
— За случая Роузи Дъф не разговарям и с пресата — отвърна сухо Лоусън.
— Вероятно защото сте загубили веществените доказателства.
Лоусън го изгледа мрачно.
— Няма да коментирам този въпрос.
Алекс поклати глава.
— Този отговор не ме задоволява. След това, което преживяхме всички преди двайсет и пет години, имам право на нещо повече. Роузи Дъф не беше единствената жертва — и вие отлично знаете това. Може би е време да се обърна към пресата и да ги уведомя, че вие продължавате да ме третирате като престъпник. А мога и да се възползвам от повода, за да им съобщя, че следствието по случая Роузи Дъф е провалено по вина на полицията, че сте изгубили веществените доказателства, които биха могли да ме оневинят и да доведат до залавянето на истинския убиец.
Заплахата явно притесни Лоусън.
— Не се поддавам на опити за сплашване, господин Гилби.
— Нито пък аз — вече не. Ако наистина искате, ще видите снимката си по първите страници на всички вестници — полицаят, натрапил се на сбогуването на отчаяните родители с жестоко убития им син, същия син, чиято невинност е все още под съмнение благодарение на некомпетентността на вашия екип и лично на вас.
— Не е нужно да се държите така — каза Лоусън.
— Така ли? Напротив, считам, че е много необходимо дори. Предполага се, че вие оглавявате подновените следствия по неразрешени случаи. Аз съм свидетел по един от тях. Аз съм един от тези, които откриха тялото на Роузи Дъф. А до ден-днешен представител на полицията не се е свързал с мен. Това по нищо не напомня на старателно водено следствие, нали? А на всичкото отгоре се оказва, че дори не сте в състояние да съхранявате веществените доказателства. Може би беше по-правилно да се обърна направо към следователя, комуто е поверено разследването, а не към някакъв бюрократ, който още предъвква миналото.