Лицето на Лоусън се изопна.
— Господин Гилби, наистина имаме проблем с доказателствения материал по случая. По някое време през изминалите двайсет и пет години дрехите на убитата са изчезнали. Продължаваме да ги търсим, но досега успяхме да открием единствено жилетката, която беше намерена по-далеч от местопрестъплението, известно време след убийството. А по жилетката няма биологичен материал. Не може да бъде открита нито една от дрехите, които биха могли да бъдат подложени на по-съвременни изследвания. Така че за момента сме в безизходица. Всъщност следователката, на която бе поверено следствието, наистина искаше да поговори с вас, просто да прехвърлите някогашните ви показания. Сигурно бихме могли да уговорим срещата й с вас още сега?
— Боже господи! — възкликна Алекс. — Значи най-накрая се сетихте да ме разпитате? Вие май още не разбирате какво става, а? Продължаваме да дрънкаме глупости. Не знаете ли, че двама от нас четиримата бяха убити в рамките на изминалия месец?
Лоусън повдигна вежди.
— Двама ли?
— Зиги Малкиевич също загина при подозрителни обстоятелства — точно преди Коледа.
Лоусън придърпа някакъв бележник и взе писалката си.
— За първи път чувам. Къде се е случило произшествието?
— В Сиатъл, той живееше от дванайсет години там. Пожарът бил предизвикан със запалителна бомба със закъснител. Зиги изгорял в леглото си. Можете да се обадите на тамошната полиция. Единственият заподозрян, с когото разполагат, е човекът, с когото Зиги живееше, а можете да ми вярвате, че по-тъпа хипотеза от тази не може да се измисли.
— Съжалявам за случилото се с господин Малкиевич…
— Доктор Малкиевич — прекъсна го Алекс.
— Доктор Малкиевич — поправи се Лоусън. — Но все пак не виждам защо смятате, че неговата смърт и смъртта на Дейвид Кър са свързани с убийството на Роузи Дъф.
— Точно затова поисках среща с вас, за да ви обясня защо според мен такава връзка съществува.
Лоусън се облегна назад и допря върховете на пръстите си.
— Слушам ви с голямо внимание, господин Гилби. Изключително много ме интересува всичко, което би могло да хвърли светлина върху този заплетен случай.
Алекс отново разказа историята с венците. Сега, когато я разказваше тук, в полицейската централа, тя звучеше неубедително и на самия него. Чувстваше скептичното отношение на Лоусън към опита му, да придаде тежест на нещо толкова незначително.
— Знам, че звучи параноично — заключи той. — Но за Том Маккий поводът е достатъчен да изпрати семейството си на сигурно място и да реши да се укрие и той самият. Човек не предприема току-така такава стъпка.
Лоусън се усмихна кисело.
— А, да, господин Маккий. Може би просто става дума за прекалено много дрога през седемдесетте години? Доколкото знам, халюциногените могат да доведат до трайна параноя.
— Значи сте на мнение, че не трябва да обръщаме внимание на тези неща? Двама от приятелите ни умират при подозрителни обстоятелства — двама души, водили напълно почтено съществуване, без никакви контакти с престъпния свят? Двама души, които, доколкото е известно, са нямали никакви врагове — и на погребенията на двамата някой изпраща венци с текст, който намеква за едно следствие, по което и двамата са били заподозрени?
— Никой от вас не е бил официално цитиран като заподозрян. При това ние направихме всичко по силите си, за да ви защитим.
— Така е, и въпреки това накрая дори ваш служител загина в резултат на последиците от тормоза, на който бяхме подложени.
Лоусън се изправи като свещ.
— Радвам се, че помните този случай, защото никой тук не го е забравил.
— Не се и съмнявам. Барни Макленън бе всъщност втората жертва на убиеца на Роузи Дъф. А аз съм убеден, че Зиги и Мондо също са негови жертви — разбира се, не в прекия смисъл на думата. Но мисля, че някой ги е убил за отмъщение. А ако това е така, аз също съм в списъка.
Лоусън въздъхна.
— Разбирам защо реагирате така остро. Но не ми се вярва някой да си е поставил за цел да ви изтребва систематично, за да си отмъсти. Можете да ми вярвате, че полицията в Глазгоу разполага със сериозни улики, които нямат нищо общо с убийството на Роузи Дъф. Съвпадения съществуват, и смятам, че в този случай става дума именно затова — нищо повече от обикновено съвпадение. Никой не върши такива неща, господин Гилби. А още по-трудно е да се повярва, че някой би чакал двайсет и пет години, за да стори това.