— Аз съм производител на поздравителни картички, а не детектив, Лин — възрази той неуверено.
Лин продължаваше да го гледа ядосано.
— А имаш ли представа колко пъти справедливостта е възтържествувала само защото някой обикновен човек е проявил упорство и не се е отказал да търси истината?
— Но аз нямам представа откъде да започна!
— Помниш ли онзи сериал за съдебната медицина, който течеше преди две години по телевизията?
Алекс изпъшка. Така и не бе успял да развие подобна на нейната страст към трилърите — било то по телевизията или на големия екран. Обичайната му реакция на поредния филм с инспектор Морз, инспектор Фрост или инспектор Уексфорд беше да си вземе скицника и да се оттегли някъде по-настрани, за да нахвърля нови идеи за картички.
— Смътно — каза той.
— Спомням си как един от интервюираните специалисти каза, че много често не цитират всичко в докладите си — следи, които не подлежат на анализ например, такива неща. Щом не могат да бъдат от полза на следователите, не ги коментират изобщо. Доколкото разбирам, правят го умишлено, за да не злоупотребява защитата с тях и да не обърква излишно съдебните заседатели.
— Не виждам с какво ни помага това. Дори да можех по някакъв начин да се добера до оригиналните доклади от лабораторията, не бихме могли да знаем има ли нещо пропуснато и какво е то, нали?
— Така е. Но може би, ако успеем да открием човека, който е отговарял за лабораторните изследвания по онова време, той би си спомнил нещо, което тогава е изглеждало ненужно, а междувременно е добило съвсем различна стойност. Може дори да е запазил бележките си от онова време — Лин така се беше ентусиазирала, че забрави гнева си. — Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че хормоналният шок се е отразил на мисленето ти — отвърна Алекс. — Как си я представяш тази работа — аз ще попитам Лоусън кой е ръководил изследването на веществените доказателства и той веднага ще ми каже, така ли?
— Разбира се, че няма да ти каже — тя изви презрително устни. — Но на някой журналист ще каже, нали?
— Единствените журналисти, които познавам, поддържат рубрики от рода на „Живот и стил“ в неделните вестници — отбеляза Алекс.
— Ами започвай тогава да им звъниш и да ги молиш да те свържат с някой техен колега, който би свършил работа — каза категорично Лин. Алекс знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с нея, когато е в такова настроение. Но когато се зае примирено да търси телефонните номера на познати журналисти, внезапно му проблесна една идея. Така можеше дори да удари с един куршум два заека. Можеше, разбира се, да предизвика и крайно нежелателни последици. Но имаше само един начин да разбере какво ще стане — трябваше да опита.
Макфадън си каза, че болничните паркинги са отлично място за следене. На такива места има постоянно движение и много хора седят и чакат в колите си. Освен това са и добре осветени, та няма опасност да изпуснеш плячката си. Никой не ти обръща внимание и можеш да си седиш в колата с часове, без това да се стори съмнително някому. Не като тихите улички в предградията, където веднага ще те попитат какво търсиш там.
Чудеше се кога ли Гилби ще прибере дъщеря си у дома. Беше се опитал да измъкне някакви сведения от болницата, но му отговориха много уклончиво, казаха само, че детето е добре. Всички хора, които носеха отговорност за деца, бяха станали извънредно предпазливи напоследък.
При мисълта за това дете го изгаряше дълбоко негодувание. Никой нямаше да го захвърли, да го предаде като ненужна вещ в ръцете на напълно непознати хора. Чужди хора, които да го принудят да води живот, изпълнен с постоянна тревога, че може да направи нещо не както трябва. Осиновителите му никога не го бяха били, никога не бяха упражнявали физическо насилие върху него. Но го караха да се чувства едва ли не малоумен, постоянно го упрекваха за едно или друго — и категорично прехвърляха вината за всеки негов недостатък на унаследената лоша кръв. Липсваха му не само обич и нежност — в семейните истории, които бе слушал като дете, ставаше дума за хора, които му бяха напълно чужди. Той беше чужд на историята на собствения си живот.
Никога нямаше да може да се погледне в огледалото и да види отражението на майчините черти в собственото си лице. Никога не би могъл да забележи някоя от онези странни родови приемствености, когато реакциите на едно дете възпроизвеждат точно тези на единия от родителите. Той се луташе из този свят, откъснат от всички наоколо. Единствените истински роднини, които имаше, не искаха и да чуят за него.