— Ще ви изпратя запис. Каква сума ще бъде необходима?
— Петстотин долара са достатъчни — Мейкин продиктува номера на сметката си на Уиърд. — Веднага щом получа парите, се заемам с работата. Благодаря ви, че се обърнахте към мен.
Уиърд затвори телефона. Странно, но проведеният разговор го беше успокоил. Пийт Мейкин не си беше губил времето да разпитва за какво му е необходима търсената информация, нито пък се бе опитал да представи задачата като по-сложна, отколкото бе всъщност. Правеше впечатление на човек, комуто може да се има доверие. Уиърд се качи в спалнята, свали свещеническите одежди и ги замени с удобни джинси, бежова памучна риза и меко кожено яке. Беше подредил вече пътната си чанта, оставаше само да прибере Библията от обичайното й място на нощното му шкафче. Пъхна я в един страничен джоб, огледа добре познатата стая, притвори очи и започна да се моли.
След около час той вече излизаше от паркинга за дълъг престой до летището в Атланта. Имаше достатъчно време да се регистрира за полета до Сан Диего. Още довечера смяташе да мине границата и да потърси анонимността на някой евтин мотел в Тихуана. При нормални обстоятелства никога не би избрал да отседне на такова място, а това гарантираше допълнително безопасността му.
Който и да си бе поставил за цел да се добере до него, нямаше да успее да го стори.
Джаки изгледа мрачно Алекс.
— Тя не е тук.
— Знам. Исках да поговоря с вас.
Тя изсумтя презрително и скръсти ръце. Днес беше с кожени панталони и тясна черна тениска. На едната й вежда блещукаше мъничък брилянт.
— Да ме предупредите да я оставя на мира, а?
— Кое ви кара да мислите, че това е моя работа? — попита спокойно Алекс.
Тя повдигна вежди.
— Защото сте мъж, защото сте шотландец, и защото тя е част от семейството ви.
— Не е необходимо да търсите разправия, това може само да ви навреди. Вижте, дойдох да поговорим, защото ми се струва, че можем да си бъдем от полза.
Джаки наклони глава встрани и го изгледа нахално.
— Не спя с мъже — това би трябвало вече да ви е станало ясно.
Вбесен, Алекс се обърна, за да си тръгне. Беше поел риска да ядоса Лин за нищо и никакво.
— Само си губя времето тук. Очаквах, че ще оцените предложението ми, защото то би могло да свали подозренията от вас.
— Чакайте малко. За какво ви е да ми предлагате помощ?
Вече стъпил на външната площадка, той спря.
— Можете да сте сигурна, че това не се дължи на природния ви чар. Ако осъществите идеята ми, и аз ще се успокоя.
— Макар да се съмнявате, че може да съм убила вашия зет.
Алекс изпъшка.
— Вярвайте ми, бих спал много по-спокойно, ако можех да вярвам, че вие сте виновна за смъртта му.
Джаки се наежи.
— Защото в такъв случай лесбийката би си получила заслуженото, нали?
— Можете ли поне за пет минути да забравите предразсъдъците си? — сопна се ядосано Алекс. — Щях да съм доволен, ако знаех, че вие сте виновна за смъртта на Мондо, защото в такъв случай бих се почувствал в безопасност.
Джаки отново наклони глава на една страна, неволно заинтригувана.
— Това действително звучи много странно.
— На площадката ли ще разговаряме?
Тя го покани с жест да влезе и отстъпи встрани.
— По-добре ще е да влезете. В какъв смисъл „в безопасност“? — попита тя, когато той се върна, взе стол и седна.
— Имам някои предположения във връзка със смъртта на Мондо. Не знам дали ви е известно, но друг мой приятел загина при съмнителни обстоятелства само преди няколко седмици.
Джаки кимна.
— Елен спомена нещо такова. Бил е приятел на вас и Мондо от студентските години, нали?
— Бяхме четирима приятели. Израснахме заедно. Бяхме близки още в гимназията и заминахме заедно да следваме. Една вечер се връщахме доста пияни от купон и се натъкнахме на тялото на млада жена…
— Знам цялата история — прекъсна го Джаки.
Алекс бе обзет от облекчение, че няма да се наложи да повтаря целия разказ за последиците от убийството на Роузи Дъф.
— Добре, значи сте наясно. Това, което ще ви кажа сега, може да прозвучи налудничаво, но според мен Мондо и Зиги загинаха, защото някой си е наумил да отмъщава за смъртта на Роузи Дъф. Така се казваше убитото момиче — допълни той.