— Защо мислите така? — тя се приведе напред, опряла лакти на коленете си, заинтригувана въпреки желанието си. Надушваше възможност за интересен материал, а това бе достатъчно да я накара да забрави временно враждебността си.
— Звучи доста неубедително — поде Алекс и й разказа за венците. — Името й беше всъщност Роузмари — поясни той накрая.
Джаки повдигна вежди.
— Доста е зловещо — отбеляза тя. — Не съм попадала на подобен текст за надгробен венец. Трудно е да се обясни по друг начин, освен наистина като намек за онова момиче. Разбирам защо сте се притеснили.
— Полицията не е на същото мнение. Държаха се с мен като с дете, което се бои от тъмното.
Джаки изфуча презрително.
— Е, и двамата вече знаем колко ги бива в заключенията. Но какво бих могла да направя аз?
Алекс доби леко смутен вид.
— На Лин й дойде идеята, че ако успеем да открием кой е убил Роузи, този, който е решил да си отмъщава, ще се откаже от намеренията си — преди да стане късно за нас двамата, които сме още живи.
— Звучи съвсем разумно. Не можете ли да убедите полицията да поднови следствието? С тези нови технологии…
— Но те вече го подновиха. Полицията на Файф преразглежда студени досиета, и този случай е в списъка. Но са се озовали в задънена улица — и то най-вече защото веществените доказателства са изчезнали. Лин мисли, че ако успеем да открием кой е човекът, който е правил изследването в съдебномедицинската лаборатория навремето, той би могъл да знае нещо повече за резултатите от анализа — не само това, което е вписал в официалния доклад.
Джаки кимна с разбиране.
— Знам, понякога умишлено пропускат някои неща, за да не дават възможност на защитата да отклонява вниманието на съдебните заседатели. Значи искате аз да открия този човек и да го интервюирам?
— Нещо такова, да. Казах си, че можете да заявите, че готвите по-обширен материал за случая, и че ще се заемете по-подробно с някогашното следствие. Може би дори ще успеете да убедите някой в полицията да ви осигури достъп до документи, които никога не биха показали на мен?
Тя сви рамене.
— Струва си да опитам.
— Значи ще се заемете с това?
— Нека си говорим честно, Алекс. Нямам кой знае какъв интерес да ви спасявам кожата. Но вие сте прав — в случая и аз имам какво да спечеля. Ако ви помогна да научите кой е убил Дейвид, ще помогна и на себе си. Е, към кого трябва да се обърна?
34
На бюрото си Джеймс Лоусън откри кратка бележка.
„Хората от екипа по преразглеждането на студените досиета молят да им се обадите при първа възможност“.
По нищо не личеше настояването им да е свързано с нещо неприятно, затова и Лоусън тръгна към стаята на отдела, обзет от умерен оптимизъм. Предположенията му се оправдаха напълно още щом отвори вратата — първото, което видя, беше бутилка „Феймъз Грауз“ на масата. Всички следователи бяха с чаши в ръце. Лоусън се усмихна.
— Като че ли имаме повод да празнуваме — отбеляза той.
Инспектор Робин Макленън пристъпи напред и му поднесе чаша с уиски.
— Току-що ми се обадиха от полицията в Манчестър. Арестували някакъв тип по подозрение в изнасилване — престъплението било извършено преди няколко седмици в Рокдейл. Когато пуснали неговите резултати от ДНК-теста за компютърен анализ, те съвпаднали с данните от наш случай.
Лоусън се закова на място.
— Лесли Камерън?
Робин кимна.
Лоусън вдигна чашата си в безмълвен тост. Убийството на Лесли Камерън беше един от случаите, които нямаше да забрави никога — също както не можеше да забрави убийството на Роузи Дъф. Лесли Камерън беше студентка от университета в Сейнт Андрюз — изнасилена и убита, когато се прибирала в общежитието. Също както в случая с Роузи, убиецът не беше открит. Някои следователи се бяха опитали да намерят връзка между двата случая, но нямаше достатъчно общи характеристики, за да се приеме теорията за основателна. Не беше достатъчен само фактът, че наистина по това време в Сейнт Андрюз нямаше други случаи на изнасилване, последвано от убийство. Лоусън помнеше спора от времето, когато самият той беше младши инспектор, и бе склонен да поддържа теорията за съществуваща връзка между двете убийства.
— Помня случая много добре — каза той.
— Тогава проведохме допълнителен ДНК-анализ, но когато го въведохме в системата, не намерихме съответствия — продължи Робин. По устните му плъзна усмивка — рядък гост на изпитото му лице. — Въведох данните в паметта и продължих да ги сравнявам с новопостъпилите резултати от ДНК-анализи по престъпления от сексуален характер. Не постигнах нищо — до момента, в който ми се обадиха от Манчестър. Като че ли най-сетне имаме напредък.